![Всичко от начало [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/4/vsichko-ot-nachalo-bg-download.jpg)
Всичко от начало [bg]
- Автор: Гринлэнд Колин
- Серия: Изобилие [bg] #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-070-1
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Всичко от начало [bg]». Краткое содержание книги:
През онзи ден беше в добро настроение.
Казваше ми, че съм била единствения човек, на когото можела да вярва, макар че я виждах и с други хора, също изгубени души, предполагам. Най-често с една жена с много бяла кожа и с тъмни очила. Беше два пъти по-възрастна от мен, горе-долу на половината на възрастта на Рела. Когато бяха заедно, Рела се преструваше, че не ме познава. Гледаше право през мен.
Често ми разказваше за местата, където е ходила, само че понякога си мислех, че има предвид себе си, а накрая се оказваше, че е говорела за майка си. Друг път за баба си.
КАКВО ВИ РАЗКАЗВАШЕ ЗА ТЯХ?
А че обикаляли цялата Земя, доколкото можех да разбера, че пресичали пеш огромни планински вериги и необитаеми пустини. Вече не си спомням почти нищо, но тогава седях на някоя щайга, слушах я и си мислех за свободата, разни глупости, които си мислиш като малка, нали разбираш.
ВСЪЩНОСТ, НЕ. НЕ РАЗБИРАМ.
Ами, децата си мислят разни неща. Както и да е, смятах я за чудесна. Понякога й носех храна. Отмъквах по малко пари, за да си купува пиене. Струваше ми се, че върша нещо важно, че помагам на Рела. Един ден трябваше да ида в болницата и излъгах за часа на прегледа, за да не ми проверяват скафандъра. Така че имах да убия цял час и не исках някой да ме види, затова отидох при Рела, но нея я нямаше.
Върнах се в станцията. Минах докрай екраните, за да видя дали някъде не дават филм. Там бяха онези двама мъже, разговаряха, единият казваше, че във Ведрина имало проблем с някакъв кораб, който се опитал да кацне без еладелдийска регистрация.
— Ужасна бракма — клатеше глава той. — Сглобена от всевъзможни парчетии. Като го гледах, крепеше се на честна дума.
Слушах ги, само защото ми беше скучно. Мислех си за нещо друго. Бях открила, че близо, до центъра дават филм, на който щях да ида. Щом транспортният кораб пристигна, аз се качих.
После, точно когато вратите се затваряха, скочих обратно на платформата. Всички ме зяпаха, но не ми пукаше. Втурнах се към стълбището и се спуснах в празния склад в мазето. Отидох право при кутията на Рела. Вътре нямаше нищо. Никога повече не я видях. Не видях и другата жена. И когато отидох в болницата, цареше страхотен хаос, защото повечето от персонала бяха изчезнали, без дори да предупредят.
12.
Табита Джут и Марко Мец се спуснаха с асансьора на улицата и излязоха навън под кървавочервената светлина на Скиапарели.
Наоколо нямаше никой. Автоматична машина почистваше канавките. Обувките на Табита хрущяха по покритата с пясък настилка. Леденият въздух започваше да прояснява главата й. Предишната нощ се беше оставила на течението, но в това нямаше нищо лошо, нали? Не. В крайна сметка, такъв бе духът на карнавала. „Я по-спокойно — каза си тя. — Стига си се тревожила.“
Пресякоха напряко до канала Уайнбаум. Кафяви баржи бавно пореха мътната вода. По масите на ресторантчетата край канала мустакати пристанищни управители шумно сърбаха супа от димящи чинии. Алтециански улични чистачи събираха боклуците с дългите си гребла. Очевидно всички страдаха от махмурлук. Небето пъстрееше, в атмосферата имаше прекалено високо съдържание на сяра.
Взеха гравитокар до космодрума, напуснаха Скиапарели по Грабеновия път и минаха покрай Дяволските пръсти, онези извисяващи се, ярко и тъмночервени скални образувания. При определена светлина те сякаш сияят като нажежени. Когато Деймос е пълен, приличат на гигантски розови гъби или нещо още по-ужасно. Тази сутрин, надвиснали над тях в жълтата мъгла, Дяволските пръсти спокойно можеха да са полуразрушени кули на изчезнал град от катедрали, заровен под вездесъщия пясък. Поне така каза Марко и подробно й описа идеята си да организира тук музикално-светлинно представление.
— Разкажи ми за колегите си — помоли тя.
— А, ще се запознаеш с тях.
Табита настоя.
— Какви са те?
Марко неспокойно се размърда на седалката.
— Ще ги видиш — обеща й той.
Табита не обичаше да й отказват, но овладя раздразнението си. Той си беше странен. Е, щеше да потърпи, докато се качат на борда. Тогава положението щеше да е друго. Марко обаче наистина приемаше нещата за даденост. Не й стана много приятно сутринта, когато се оказа, че кредитният чип, необходим му, за да плати глобата, е при останалите му вещи на Изобилие. „Разбираш ли, не обичам да пътувам с много багаж — поясни той. — Няма проблем. Когато пристигнем, ще уредя въпроса. Веднага. Обещавам.“