Алхимикът от Сенките [bg]

Младежът стриваше боите в хаван, когато Обюсон окончателно реши да остави картината си за утре.

— Измий четките, Жано.

— Слушам, майсторе.

След като даде разпореждания, художникът напусна ателието, бъркотията в него, златистата светлина и замайващите миризми.

Навън следобедното слънце го заслепи, докато пресичаше двора. Забърза се, пешовете на широката му дреха без ръкави се удряха в бедрата му, обувките му със завързани панделки вдигаха прах, която се лепеше по чорапите му, ръката му нахлупи над челото плетената шапка, за да го предпази от лъчите. Беше доста висок. Въпреки напредналата възраст и отшелничеството, не изглеждаше отпуснат, остана си красив, с волеви профил и с гъста коса, вече побеляла, както и добре поддържаната му брада. Продължаваше да се харесва на жените, макар съвсем да не притежаваше онази притегателна мощ, която проявяваше в разцвета на силите си. Тогава колекционираше любовници, понякога избрани между онези, чиито портрети рисуваше на разноските на някой баща или на някой прекалено доверчив съпруг.

Голямото имение беше смълчано.

На входа, в основата на стълбата, Обюсон изми ръцете си в легена с чиста вода, който го очакваше. След това свали шапката и дрехата си, която обличаше само когато рисуваше, и я замени с дублет. Закопча го точно когато леля Трише дойде от кухнята, където действаше по задачите си, и му донесе чаша студено вино — както всеки път, щом той се върнеше от ателието.

— Свършихте ли за днес, господине?

— Бога ми… Имам чувството, че това е един от дните, в които всичко върви наопаки…

Леля Трише, петдесетгодишна жена с едро тяло и с кръгло лице, му кимна ободрително, а Обюсон пресуши чашата наведнъж и ѝ я подаде.

— Благодаря. Сеньората в стаята си ли е?

— Не, господине. Тя е отзад, с чудовищното си животно…

Художникът се усмихна, но нищо не отговори.

— Ще вечерям сам тази вечер — рече той и излезе.

В задния двор, където кудкудякаха кокошки и лаеше старо изморено куче, Обюсон заобиколи конюшнята и стигна до оградено място. Там, под паянтова дъсчена пристройка, омаломощена от горещината, спеше завързана виверна. Гологлава, с блестящи на слънцето дълги коси, красивата Алесандра ди Санти, приклекнала, галеше люспестата глава.

Облегнал се на оградата, чичо Трише наблюдаваше сцената, нахлупил над очите си своята стара шапка и с димяща лула в устата. Беше възрастен мъж с чепато тяло, едновременно набито и изхабено поради тежкия труд, с който беше изпълнен неговият живот. Говореше малко и когато Обюсон се присъедини към него, мълчаливо направи отрицателен знак с глава, за да покаже, че осъжда това, което се случва, но си измива ръцете.