Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Фэнтези » Алхимикът от Сенките [bg]
Алхимикът от Сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Алхимикът от Сенките [bg]

Электронная книга - «Алхимикът от Сенките [bg]». Краткое содержание книги:

Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. Отначало работи като сценарист и журналист и подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: „Имажинал“ (2005), Наградата на гимназистите „Имажинал“ (2009) и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ. „Алхимикът от Сенките“ е втората книга от трилогията „Остриетата на Кардинала“ на френския автор Пиер Певел. През неговия поглед се завръщаме във вечно будния Париж през XVII век, където магията, макар и рядко срещана, определено съществува; също така присъствието на драконите, което малко или повече се смята за нещо напълно нормално. За да се справи с надигащата се заплаха, кардинал Ришельо свиква своите най-доверени мъже: Остриетата на Кардинала, предвождани от капитан Ла Фарг. Шестима мъже и една жена, притежаващи изключителни способности и готови да жертват живота си по негово нареждане. Спасили Франция веднъж, кардиналът разчита на тях да го направят отново. Когато Ла Фарг чува слуховете за красива и смъртоносна италианска шпионка, твърдяща, че притежава ценна информация, той решава да се отзове. Когато тайнствената италианка моли кардинал Ришельо за убежище преди да проговори, Ла Фарг е готов да го обмисли. Защото тя може да назове техния враг. Срещу тях се изправя несравнимо опасен и неуловим манипулатор, коварен като самия Ришельо: Алхимикът в сянка.
1 ... 19 20 21 22 23 24 25 26 27 ... 120
Перейти на страницу:
* * *

Обюсон отдръпна стола си погледна отегчено към картината, която очевидно днес не му се отдаваше. Беше безпредметно да упорства. Мислите му бяха другаде и не се получаваше нищо хубаво.

— По-добре да отида да се поразходя — промърмори той и остави палитрата и четките.

Като всички художници подушваше отдалече лошите дни и умееше да ги разпознава безпогрешно.

Наближаваше шейсетте, така че имаше зад гърба си четирийсет години опит. Отначало чиракуваше, беше изминал обичайния професионален път, характерен за гилдията. Стана квалифициран творец, а после — след като създаде шедьовър, признат от познавачите — го обявиха за майстор. Тази титла беше необходима, за да може да отвори ателие. Обюсон вече имаше право да получава поръчки и да живее от картините си. Стана един от най-добрите портретисти на своето поколение. Може би дори най-добрият. Славата му премина през границите на страната. Европейските дворове се караха за него и в течение на годините той кръстосваше пътищата на Франция, Германия, Италия, Англия, Испания и дори на Унгария и Швеция. Несъмнено достигна върха на кариерата си, когато кралицата и регентка Мария Медичи, вдовица на Анри IV и майка на Луи XIII, му възложи да сътвори в Мадрид достоверен портрет на инфантата доня Ана Мария Мавриция, бъдещата Анна Австрийска, кралицата на Франция. Твърдеше се, че турският султан също го поканил в столицата си.

Сега вече Обюсон не пътуваше.

Нямаше жена и деца и се беше оттеглил в прелестно аристократично имение на село. Разполагаше с достатъчно средства, за да не прави нищо друго, освен да си почива от кариерата, която беше по-авантюристичната, отколкото му се нравеше. Все пак продължаваше да рисува. Предимно пейзажи. И няколко портрета, за които бе приел поръчки. Те ставаха все по-редки. Обюсон си живееше чудесно като отшелник, на драго сърце минаваше за умрял или заминал в изгнание, макар да се беше установил само на осем левги североизточно от Париж. Прекарваше спокойно дните си близо до селцето Дамартен, а единствената му компания бяха семейство стари прислужници и юноша лакей.

Младежът стриваше боите в хаван, когато Обюсон окончателно реши да остави картината си за утре.

— Измий четките, Жано.

— Слушам, майсторе.

След като даде разпореждания, художникът напусна ателието, бъркотията в него, златистата светлина и замайващите миризми.

Навън следобедното слънце го заслепи, докато пресичаше двора. Забърза се, пешовете на широката му дреха без ръкави се удряха в бедрата му, обувките му със завързани панделки вдигаха прах, която се лепеше по чорапите му, ръката му нахлупи над челото плетената шапка, за да го предпази от лъчите. Беше доста висок. Въпреки напредналата възраст и отшелничеството, не изглеждаше отпуснат, остана си красив, с волеви профил и с гъста коса, вече побеляла, както и добре поддържаната му брада. Продължаваше да се харесва на жените, макар съвсем да не притежаваше онази притегателна мощ, която проявяваше в разцвета на силите си. Тогава колекционираше любовници, понякога избрани между онези, чиито портрети рисуваше на разноските на някой баща или на някой прекалено доверчив съпруг.

Голямото имение беше смълчано.

На входа, в основата на стълбата, Обюсон изми ръцете си в легена с чиста вода, който го очакваше. След това свали шапката и дрехата си, която обличаше само когато рисуваше, и я замени с дублет. Закопча го точно когато леля Трише дойде от кухнята, където действаше по задачите си, и му донесе чаша студено вино — както всеки път, щом той се върнеше от ателието.

— Свършихте ли за днес, господине?

— Бога ми… Имам чувството, че това е един от дните, в които всичко върви наопаки…

Леля Трише, петдесетгодишна жена с едро тяло и с кръгло лице, му кимна ободрително, а Обюсон пресуши чашата наведнъж и ѝ я подаде.

— Благодаря. Сеньората в стаята си ли е?

— Не, господине. Тя е отзад, с чудовищното си животно…

Художникът се усмихна, но нищо не отговори.

— Ще вечерям сам тази вечер — рече той и излезе.

В задния двор, където кудкудякаха кокошки и лаеше старо изморено куче, Обюсон заобиколи конюшнята и стигна до оградено място. Там, под паянтова дъсчена пристройка, омаломощена от горещината, спеше завързана виверна. Гологлава, с блестящи на слънцето дълги коси, красивата Алесандра ди Санти, приклекнала, галеше люспестата глава.

Облегнал се на оградата, чичо Трише наблюдаваше сцената, нахлупил над очите си своята стара шапка и с димяща лула в устата. Беше възрастен мъж с чепато тяло, едновременно набито и изхабено поради тежкия труд, с който беше изпълнен неговият живот. Говореше малко и когато Обюсон се присъедини към него, мълчаливо направи отрицателен знак с глава, за да покаже, че осъжда това, което се случва, но си измива ръцете.

1 ... 19 20 21 22 23 24 25 26 27 ... 120
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)