Евърлес [bg]

Преди да успея да я помоля за повече информация, момчето, което толкова се страхуваше да занесе таблата с вечерята на лейди Сида, се втурва в кухнята, заобикаля готвачите и забавяйки ход, се спира пред нас.

— Хинтън Карстеърс — изрича строго Лора. — По-бавно!

— Току-що пристигна пратеник за лорд Гърлинг — той диша тежко, а лицето му е почервеняло. — Свитата на Кралицата ще бъде тук скоро! — А ето че вече и пищи: — Кралицата идва!

Едно от момичетата изпуска точилката си, а друго притиска набрашнена ръка към гърдите си, ахвайки. Въпреки че обикновено не се вълнувам много за Кралицата, кожата ми настръхва при мисълта да видя жената, която е извела Семпера до победа срещу завоевателите и управлява в продължение на стотици години оттогава, жена, за която се говори, че е благословена от самата Магьосница и дори е вървяла редом до нея.

Думите на лейди Сида смразяват мислите ми: Казвам ти, че тя яде сърцата им, за да остане млада. Аз потрепервам. Нелепо.

— Да, да, знаем, че Кралицата идва — измърморва Лора и стрелва укорителен поглед към ошашавения кухненски персонал. После хваща рамото на Хинтън. — След колко време?

— Един час — отговаря той, все още дишайки тежко. — Може би и по-малко.

Около нас в кухнята се възцарява глъч. Ала Лора смръщва дълбоко вежди. Тя отпраща Хинтън и се обръща към мен.

— Мазето за кореноплодни зеленчуци — напомня ми тя. — Веднага!

— Но… — започвам аз.

— Заеми се! — сопва се тя и аз ни най-малко не съжалявам, че имам извинение да напусна кухнята — във въздуха се прокрадва нов прилив на необуздана енергия, която ме кара да се усещам неспокойна.

Докато слизам към мазето, чувствам хладния въздух по лицето си като облекчение след непоносимата жега в кухнята, но тъмнината и близостта на тези подземни помещения усилват тревогата ми. Или може би просто се дължи на това, че са пусти, след като бях свикнала с гъмжилото от слуги около мен през целия ден и през нощта. Взимам една факла от стената и я държа високо над себе си, за да ми свети.

Завивам към мазето със зеленчуците и минавам покрай бъчвите с ябълки, от които се разнася слаба, кисела миризма. Има нещо, което не би трябвало да е тук, нещо ново — някаква тъмна маса в ъгъла. Пристъпвам напред и крехката, трептяща светлина разкрива фигурата на мъж, сгушен върху мръсния под, потръпващ под едно старо наметало. Още преди очите ми да свикнат напълно, го разпознавам.

— Татко! — гласът ми се изтръгва като шепот, докато той с мъка се изправя на крака, хващайки се за един рафт за опора. Устремявам се към него и обвивам ръка около кръста му, за да го задържа изправен. Той изглежда ужасно — блед и измършавял, лицето му е изцапано с мръсотия, а очите му са хлътнали. Усещам ребрата му под наметалото му.

— Как… защо… какво правиш тук?

Той се засмива, звукът е като едва доловимо боботене в гърдите му и той веднага започва да кашля.

— Трябваше да те видя.

— Не бива да си тук… в Евърлес, татко — той е изнемощял, толкова изнемощял.