Евърлес [bg]

Броя парите наум. Те ще се окажат само малка част от онова, което са взели от нас, от Крофтън. Ала преглъщам гнева си, оставям го да се разтвори в мен както кръвното желязо в чая. Заради татко.

За сега.

В конюшнята някакъв широкоплещест младеж подковава коня на куриера. Кожени торби, пълни с писма, са вързани за седлото. Чувайки, че се приближавам, младежът се обръща.

— Там! — извиквам, без да се замисля.

Твърде късно осъзнавам; че съм се издала. Но не ме е грижа. Старият ми приятел е син на страж в Евърлес, но като деца и двамата с него искахме да сме ковачи като татко. Той се мотаеше около ковачницата, докато баща ми не го повикваше вътре, след което заедно прекарвахме часове там, а краката ни се люлееха от работната маса на татко, наблюдавайки как обработва нажеженото желязо.

Той присвива очи към мен, стараейки се да се сети коя съм. Свалям бонето си.

— Аз съм аз… Джулс — и докато той все още изглежда объркан, аз му се усмихвам и посочвам към предните си зъби. — Виждаш ли? Казах ти, че ще пораснат отново.

В продължение на цели четири месеца той ме наричаше „лалугер“, след като и двата ми предни зъба паднаха едновременно.

Лицето му се променя. А щом се усмихва, то светва така, сякаш под кожата му гори фенер. Прегръща ме и аз потъвам в познатия аромат на метал и пушек.

— Работиш като ковач — отдръпвам се аз, за да го погледна. Той е едър, поне с двайсетина сантиметра по-висок от мен, но лицето му е същото, красиво и сериозно. — Не мога да повярвам, мина толкова време! — Думите бликват от мен и аз осъзнавам, че се смея. — Как си? За ковачницата ли отговаряш сега? Ета и Мерил още ли са тук?

Но Там поклаща глава към мен. Засмива се някак тъжно и прави странен жест — допира пръстите на едната си ръка до устните си и след това я отдръпва. Поклаща глава, повтаря жеста и аз проумявам: той не може да говори.

Радостта ми изчезва за миг.

— Какво се е случило? — изстрелвам аз, но той не може да отговори. Взираме се един в друг безпомощно и чувствам как нещо в мен се разнищва. Пред погледа ми светкавично преминават образите на Там и Роан в една от битките им наужким, гонещи се с дървени мечове навсякъде из Евърлес.

Там се протяга и стисва рамото ми. Разбирам, че се опитва да каже, че се радва да ме види. И макар да се усмихва, очите му са пълни с болка, а устните му са стиснати плътно.

— Ще дойда отново — казвам неуверено аз. Изведнъж сърцето ми започва да блъска в гърдите ми като молец, който се удря в светещ прозорец.

Той пак стисва рамото ми, а сетне с усмивка поема писмата ми. Почти съм забравила за тях. Там обръща широкия си гръб към мен и без да промълвя и дума, аз се запътвам към кухнята.

Какво ли е станало, чудя се аз, с гласа на стария ми приятел?