Не заспивай [bg]

Гърни остана загледан в язовира. Колкото повече мислеше за недовършената мисъл на Ребека Холдънфийлд, толкова повече се убеждаваше, че е доловил нотка на страх в гласа ѝ.

Погледна часовника на таблото. Беше 15.23. В тази сенчеста планинска долина през декември, близо до най-късия ден в годината, нощта почти бе настъпила.

Гърни разсеяно си спомни серия от образи. Образи, едновременно познати и обезпокояващи. Познати, защото от време на време го спохождаха — вече десетина пъти може би, винаги неочаквано — откакто бе сънувал онзи сън, в който за първи път се бяха появили, наскоро след като с Мадлин се заселиха в Западен Катскил и научиха за опразването и наводняването на няколко села за построяването на язовира.

Местните жители бяха принудени да напуснат домовете си, отчуждени заради нуждата на Ню Йорк от вода. Всички къщи и плевни, църквите, училищата и магазините бяха изгорени, после овъглените греди и каменни основи — изравнени с булдозери, а всички мъртъвци — ексхумирани от гробищата. Сякаш долината никога не е била населена, сякаш общността, съществувала близо век тук, никога не я е имало. Сега големият язовир бе главният обитател на долината; на дъното му останките от човешки жилища отдавна бяха покрити с тиня.

Тези сухи факти обаче, въпреки че бяха станали причина за появата им, не бяха цялата същност на тези повтарящи се във въображението му сцени. Представяше си как стои в мрачните, синьо-зелени, мъртвешки тихи дълбини на язовира. Навсякъде около него имаше изоставени домове с избити врати и прозорци. Непокътнат сред наводнените селски къщи се издигаше жилищният блок в Бронкс, където бе прекарал детството си. Той също беше призрачно пуст с прозорци — просто едни правоъгълни дупки в мрачната тухлена фасада. През тези отвори влизаха и излизаха същества, подобни на змиорки. Вътре в мрака дебнеха морски змии. Бавно ледено течение, преминаващо над самото тинесто дъно, теглеше краката му към заплашително стърчащата сграда и зловещото ѝ съдържание.

Образите бяха толкова реалистични, че Гърни направи гримаса на погнуса. Той тръсна глава, пое си дълбоко въздух, запали колата и пак излезе на шосето. Потегли към къщи, решен никога повече да не се фиксира върху този сън.

В продължение на десетина километра възвишенията и долчинките между язовира и Уолнът Кросинг създаваха комуникационна дупка. Но когато зави по тесния път към къщата си, Гърни влезе в обхвата на местната предавателна антена и телефонът му иззвъня.

Беше Джейн Хамънд.

— Чухте ли? — Гласът ѝ трепереше от гняв.

— Какво да чуя?

— За последната пресконференция на Фентън.

— Какво се е случило?

— Той още повече влошава нещата.