Погребани тайни [bg]

— Не ми е приятно да ти го кажа, но Снайдър е прав — каза тя. — Все още не са изминали дори дванайсет часа, нали? Забила си е мъж, тръгнала си е с него и сега си отспива в някое общежитие. Напълно възможно е, нали?

— Възможно — да, но не и вероятно.

— Защо не?

— Първо, момиче като нея не би пропаднало вдън земя просто така. Щеше да се обади на приятелите си. Тези момичета постоянно си пращат есемеси. Печатат на тия телефони като шампионки по машинопис.

— Расла е под похлупак, има проблеми у дома и изпробва границите — не се предаваше Даяна. Седеше с кръстосани крака на един фотьойл, поставен под прав ъгъл спрямо тапицирания в тон диван. Беше свалила ботушите си — ноктите на краката й бяха лакирани в кървавочервено. Не носеше грим, като се изключи гланцът за устни. Кожата й беше прозрачна. Тя отпи голяма глътка газирана вода от синя чаша с особена форма.

— Не мисля, че си вярваш — казах аз. — Не и като имам предвид работата ти.

Линията на устните й постепенно се промени — толкова недоловимо, че човек трябваше да я познава, за да го забележи.

— Прав си — призна тя. — Съжалявам, правех се на адвокат на дявола. Може би се опитвам да видя нещата от гледната точка на Снайдър. Заради опита за отвличане, което е преживяла преди години, тя не би тръгнала с непознат мъж, независимо колко е пияна. Би била постоянно нащрек.

— Не беше опит за отвличане — поправих я аз. — Отвлякоха я. После я пуснаха.

— Така и не се разбра кой е бил, нали?

— Да.

— Странно…

— Много.

— И не са искали откуп?

— Никакъв.

— Просто са я… взели, няколко часа са я разкарвали напред-назад и са я пуснали? Такъв риск без нищо в замяна?

— Явно.

— И ти вярваш на тази версия?

— Нямам причина да не вярвам. С Алекса дълго го обсъждахме.

Тя се облегна назад във фотьойла и погледна към тавана. Челюстта й беше силна, шията — като на лебед.

— Ако баща й тайно е платил откуп, без да каже на никого, тя би ли била наясно?

Умна беше — бях забравил колко е умна.

— Ако е имал причина да го пази в тайна, сигурно не. Но аз не останах с такова впечатление.

— Може би той не ти казва всичко.

— Може би има нещо, което ти не ми казваш.

Тя отклони очи. Наистина имаше нещо. След миг Даяна каза:

— Трябва да бъда много внимателна.

— Разбирам.

Отпих още една глътка кафе и оставих чашата на масичката — старинна, тикова, с богата резба.

— Знам, че мога да разчитам на дискретността ти.

— Разбира се.

Очите й сякаш се взираха малко пред мен и постоянно се извъртаха надолу и надясно, което означаваше че тя води битка със себе си. Зачаках — ако я притиснех, щеше да се затвори напълно.