Няма нищо по-хубаво от лошото време

— И за мене — обаждам се аз.

Момичето зад бюрото ни поглежда съчувствено, поколебава се, после почуква на вратата на помощника и влиза.

— Казаха, че е излишно да чакате. Мястото е заето — съобщава секретарката след малко.

— Но как, вчера ми съобщиха да се явя за днес…

Момичето вдига рамене и надниква в стаята на шефа. Вторият сюрприз е за мене:

— Господин директорът много се извинява, но при него има още един посетител, а подир пет минути трябва да присъствува на важен обед. Затова предлага да дойдете утре в десет и половина.

Това е все пак по-хубаво от посещение в приемен час. Всяко зло за добро.

— Не мога ли да видя за минутка господин помощника? — пита наново едрата хубавица.

Тръгвам си, без да дочакам отговора, още повече той е предварително известен. Слизам по стълбата, без да бързам особено, защото няма за къде да бързам. Подир малко доскорошната ми съседка откъм сърцето се изравнява с мен.

— За секретарско място ли става дума? — питам съчувствено.

Тя кима и продължава да слиза с тенденция да ме изпревари. Това обаче не става, тъй като улавям навреме ритъма на стъпките й.

— Излишно е да се тревожите. И аз мога да ви предложа секретарско място.

— Номерът е много изтъркан — отвръща сухо жената.

— Тогава позволете да ви предложа един обяд.

— Също изтъркано. Но по-реално.

— Именно.

Тя ме поглежда бегло, сякаш се двоуми:

— Предупреждавам ви само, че не съм в настроение, така че не е нужно да разваля и вашето.

— За това не се безпокойте — отвръщам и я повеждам към хотела.

Не помня казах ли, но хотел «Режина», дето съм отседнал, е тъкмо като за човек с моята самоличност, сиреч много добър, без да бъде прекалено луксозен. Това важи и за ресторанта. Приятната и изискана обстановка на неголямата зала с бледи тапети, огледала и ослепително бели покривки действува успокояващо. Това не пречи обедът наистина да почне без настроение. Не мисля обаче да се изправям на ръце, за да го оживявам. Когато някой е кисел, остави го да се намълчи — такъв е девизът ми.

Моята хубавица изглежда отчасти успокоена и отчасти разочарована от липсата на ухажване. Тя дори ми хвърля понякога крадливи погледи, очакваща вероятно репликата, която все не идва. Благоволявам да проговоря едва между рибата и печеното.

— Туй, което ви казах за секретарското място, не е празна приказка.

— А кое ви накара така внезапно да се насочите тъкмо към мене? — пита жената, като точно по етикета кръстосва вилицата и ножа върху чинията.

— Случаят.

— Случаят може да бъде лош съветник — предупреждава тя.

— Не бойте се, имам нюх — отвръщам нахално, защото, доколкото ми е известно, мъжът със сигурен нюх към жените още не се е родил.

Келнерът донася червеното вино и отмъква бутилката с бялото наполовина пълна. Това също е етикеция. После разчиства масата и сервира печеното.

Довършваме обеда мълчаливо. Едва след като изяждаме и сладоледа, наново подхващам: