Няма нищо по-хубаво от лошото време
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #2
- Год: 1974
- Язык: болгарский
- Год: Български писател
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Няма нищо по-хубаво от лошото време». Краткое содержание книги:
Поръчвам по телефона закуска и почвам да се обличам. От полуотворената балконска врата полъхва хладен утринен вятър. Небето е пролетно синьо, макар че е краят на юни. И долу, отвъд зелените кълба на подстриганите дървета, също е синьо. Но това не е небето, а Женевското езеро.
Пристигнал съм рано заранта, едва преди два часа, и не съм успял дори да мигна. Затова солидно наваксвам безсънието със закуската. После заключвам и слизам долу, като минавам с делови крачки през хола, обаче човекът на гишето ме забелязва:
— Ако обичате, да оставите паспорта си…
— Отивам да тегля пари — казвам. — Щом се върна, ще ви го оставя.
Човекът кима отстъпчиво. Тегленето на пари е работа, която винаги вдъхва уважение.
Купувам от първото магазинче за цигари план на града, преглеждам го набързо и се отправям през най-близкия мост към отвъдния бряг. Гранд рю въпреки наименованието си се оказва тясна и тъмна уличка, възлизаща в стръмен наклон към стария град. Входът на къщата, която ме интересува, също е тесен и тъмен. Изкачвам се по изтритите каменни стъпала до втория етаж, разчитам в полумрака името Георг Рос и позвънявам два пъти. Отваря ми нисък възрастен човечец по халат, с голяма глава върху тънка птича шия.
— Какво обичате?
— Господин Георг Рос?
Човечето кима.
— Бих искал да знам тук ли е детската болница?
Ако господин Георг Рос е с всичкия си, той би трябвало да ме прати по дяволите за такъв идиотски въпрос. Но човечето кима повторно и пояснява, без да мигне:
— Да. От три месеца. Влезте де.
Прекосяваме някакъв мрачен вестибюл и се озоваваме в старинна гостна — мебели от не знам какъв стил с олющена позлата и огромно огледало над камината, потъмняло и зеленясало като застояла вода.
— Имате късмет. Току-що съм сварил кафето — обявява добродушно домакинът, като ми посочва едно кресло.
— Не си правете труд, моля ви.
Но господин Рос вече се отправя към вратата, за да се появи отново подир няколко минути с поднос в ръце.
— Прислужницата ми идва чак в десет, така че ще позволите аз да ви сервирам.
Позволявам. Но за да напомня, че не съм дошъл да пием кафе и да говорим за времето, добавям:
— Сигурно се сещате, че ида от страна на Мерсие. Праща ме за диагнозата.
— Знам, знам — кима човечето. — Пийте кафето си, че ще изстине.
Това е лошото на любезността, че ви отнема маса време. Поемам покорно кафето, а малко по-късно и чашката коняк с аромат и вкус на истинско съзвездие. Едва тогава домакинът наново изчезва оттатък и след продължително бавене ми донася очаквания плик.
Разтварям плика. Чекова книжка, няколко други документа, пари, пръстен с монограм и паспорт на името на Морис Ролан, по народност швейцарец, по професия търговец, а по външен вид напълно подобен на мен. Легенда три.
— С какво още мога да ви бъда полезен? — пита услужливо човечето, като ме гледа с малките си светлосини очи.
— Един друг плик, ако обичате.
Поставям в донесения ми плик паспорта на Албер Каре заедно с останалите книжа на същото име, запечатвам пакета с услужливо поднесения ми восък и натискам отгоре пръстена с монограма.
— Това е за Мерсие — казвам, като подавам плика.
Домакинът кима, отнася плика и отново продължително се бави оттатък. Скривалището му трябва да е доста старомодно. Като него самия.
— Какво още бих могъл да направя за вас? — пита той, след като пак се настанява в креслото си.
— Вие, мисля, сте нотариус?
— Бях — поправя ме господин Рос. — Сега съм само рентиер.
— Искам да ви помоля за едно упътване. Това, разбира се, не влиза в задълженията ви…
— Нищо. Кажете.
Казвам. Домакинът ме изслушва внимателно.
— Чудесно — възкликва той, когато свършвам. — Имам нещо тъкмо за вас. Нещо, което не пада всеки ден. Ще ви пратя при моя приятел Клод Ришар. Забележителен човек, но без късмет. Ще ви дам писмо до него и ще поема всички формалности…
— В никакъв случай — прекъсвам го. — Дайте ми само някои сведения.
Господин Рос е малко разочарован от това, че няма да може, макар и за няколко дни, да се върне към професията си, обаче не настоява и търпеливо ми излага случая. После все тъй любезно ме изпровожда.
— Кажете — спира ме той във вестибюла. — Ще има ли война?