Няма нищо по-хубаво от лошото време
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #2
- Год: 1974
- Язык: болгарский
- Год: Български писател
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Няма нищо по-хубаво от лошото време». Краткое содержание книги:
— Вие не ми отговорихте…
— Както и вие.
— В смисъл?
— В смисъл: защо се обръщате именно към мен.
— Зарад телосложението ви.
Тя се усмихва едва-едва.
— Доколкото разбрах, вие търсите секретарка…
— Именно. И не обичам секретарките да ми сядат на коленете, както това става по карикатурите. При вашата физика мисля, че рискът е избягнат.
— Защо? — засмива се тя. — Напротив, създава се още един риск: да ви смачкам коленете.
Тя продължава да се смее, развеселена от картината, която вероятно си представя, и тоя смях ненадейно преобразява лицето й. Това вече не е хубавото, но уморено лице на зряла жена, а лице на момиче, с нещо палаво и добродушно в израза.
После смехът ненадейно секва и илюзията се разсейва. Пред мен отново е дамата с изпитателни очи и недоверчива гънка на устните.
— Всъщност какво е вашето предприятие? — пита тя.
— «Хронос», фабрика за часовници.
— Не съм чувала такава фирма.
— Има хора, които не са чували и «Омега». Но това не пречи на часовниците «Омега» да работят.
— Защо се засягате? Не казах нищо лошо.
— Съвсем не се засягам. Кафе ще пием ли?
Тя кима.
— С по един коняк?
— Защо не.
— Постоянно ли имате сделки със «Зодиак»? — запитва жената по време на кафето.
— Надявам се, че постоянно — отвръщам уклончиво.
— Солидна фирма.
— Вярно. Обаче солидните фирми са доста тежки като партньори.
— Както и секретарките от същата категория. А пропо, на каква заплата бих могла да разчитам при вас?
— Каквато бихте получавали и в «Зодиак».
— Много сте щедър…
Вдигам рамене:
— Характер.
— Вие дори не знаете качествата ми.
— Щом сте добра за «Зодиак», предполагам, че ще бъдете добра и за мене. Впрочем как стана така, че вчера ви обещаха, а днес ви отказаха?
— За това трябва да попитате помощник-директора, ако го познавате случайно. Вчера ме прие, едва погледна препоръката ми, обаче като разбра, че освен машинопис и стенография владея перфектно три езика, каза, че вероятно ще ме вземат, но за всеки случай да се обадя днес.
— Ясно е и без питане: намерил е по-подходяща.
— По телосложение?
— Вероятно. Както и да е. Всяко нещо си отива на мястото и вие идвате при мене.
— Навярно така ще стане — усмихва се машинално жената.
— В такъв случай мога ли да получа някои допълнителни сведения?
— Например?
— На първо време — как се казвате.
— Едит Рихтер, двайсет и шестгодишна, неомъжена, неосъждана, референции от кантората «Фишер и Ко», Цюрих — издекламирва жената.
— Вие сте немкиня?
— Швейцарка. Родена съм в Цюрих.
В тоя миг тя сякаш се сеща за нещо и поглежда часовника си.
— Надявам се, че не ви задържам… — забелязвам.
— Не… тоест… в три часа имам среща с една позната.
Не възразявам. Познатите са тъкмо за туй, за да бъдат използувани в необходимия случай. Правя знак на келнера и той тутакси донася сметката. Когато излизаме в хола, Едит ми протяга ръка:
— Все пак ще ми разрешите да си помисля една вечер. Утре заран ще ви се обадя.
— Разбира се. Впрочем аз също излизам.
На тротоара пред хотела Едит за втори път ми протяга ръка, без дори да полюбопитствува в каква посока съм. Не настоявам. Жената със спокойни крачки тръгва към рю Монблан. Не знам каква е като секретарка, но иначе не е лоша. Тънък кръст и високи бедра, това заедно с ръста компенсира едрите форми.
Свивам в пасажа до входа на хотела и през вътрешния двор се озовавам също на рю Монблан. На около петдесет метра зървам сивия костюм на Едит. Тя е сменила ритъма на стъпките и сега бърза по посока на гарата. Притегателната сила на снажната фигура ме принуждава да я последвам, без да се натрапвам. Стигнала до площада пред гарата, жената се отбива към кафенето на ъгъла. От една маса на терасата става слаб сивокос мъж на средна възраст, ръкува се с Едит и й прави място до себе си. Това е лошото на хубавите жени. Около тях винаги има навалица.
Следната заран в десет и половина влизам в чакалнята на «Зодиак». Този път чакалнята е празна и секретарката тутакси ме въвежда в кабинета на търговския директор. Кабинетът е огромен и внушителен. Директорът — също. Типичен капиталист от старите карикатури с двуетажен врат и увиснали бузи. Липсва само пурата. Изразът на лицето обаче е любезен в границите на възможното.
Човекът символично прави жест, сякаш се надига от стола си, но не се надига, а само ми протяга пълната си отпусната ръка. След което измърморва едно «заповядайте» и посочва креслото до бюрото си. Сядам, запалвам предложената цигара и като се усмихвам на свой ред, излагам ясно и късо предложението си. Директорът ме изслушва, без да ме прекъсне. Бързината, с която приключвам разказа си, явно му прави добро впечатление. Това не му пречи да забележи тутакси: