Корабът на страха
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #15
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Еднорог“
- ISBN: 978-954-365-51-4
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът на страха». Краткое содержание книги:
Години по-късно един от търговците, участвали в залавянето на пиратите, пристига в Кентърбъри. Носят се слухове, че той се е добрал до загадъчната карта. Сър Хю Корбет, доверен кралски служител, е изпратен да преговаря с търговеца Паулентс. Но преди да успее да се срещне с него, търговецът и цялото му семейство са открити обесени в имението, където са били настанени. По същото време заможен кентърбърийски търговец също става жертва на убийство. Трупът му е открит в заключена стая, а ключовете от стаята висят на колана на мъртвия.
Картата, донесена от Паулентс, не е открадната, но никой не е в състояние да я разчете. Защо тогава е трябвало да загинат Паулентс и близките му? Кой е убиецът, проникнал в старателно охраняваното имение? Как са били обесени жертвите, след като няма следи от насилие, а не личи и да са били упоени? Сър Хю Корбет трябва да навлезе отново в царството на мрака, за да открие корена на злото и да разобличи убиеца.
Корбет и спътниците му, придружени от Дерош, наметнаха плащовете си и излязоха навън. Прекосиха вътрешния двор, където градските стражи бяха стъкнали огъня си. По каменната настилка имаше пепел и останки от храна. Заобиколиха имението от външната страна. Всеки момент отново щеше да завали сняг. Небето беше сиво и прихлупено. Студеният вятър режеше и дори гарваните и враните бяха прекратили мародерските си набези, за да се прислонят в клоните на близките дървета. На места снегът стигаше до колене. Корбет прецени, че това е от полза, така ставаше ясно, че никой неканен не е влизал или излизал през прозорците. Единствените забележими следи бяха по пътеката, която водеше към предния вход и задните врати. По време на огледа Дерош се прояви като приятен събеседник. От разказа му Корбет научи подробности за някои загадъчни смъртни случаи от практиката му в Кентърбъри, както и от времето, когато служел под командването на лорд Биърн в Гаскония.
— От Кентърбъри ли си родом? — попита Корбет, когато се върнаха обратно в конюшните.
— И да, и не — отвърна Дерош. — Коренът на семейството ми е от Оспринг, но са се установили тук. Баща ми беше търговец на вино, затова всички се преместихме в Бордо. След години родителите ми се върнаха в Кентърбъри, където и починаха. Не ме биваше много в учението, но ме приеха да уча в медицинските училища в Монпелие и Салерно. Пътувах из Европа, преди около десетина години се върнах в Гаскония, по времето, когато Филип Френски вече заплашваше херцогството. Изпълних войнишкия си дълг и наистина виждах себе си като войник, но — той поклати глава, сви рамене и прошепна — видях и толкова много смърт. Случващото ми се стори толкова безсмислено!
Замълча, зареял поглед над покритите със сняг поля на Мобисон.
— Тук не е идвал никой — рече с въздишка. — Ако беше се вмъкнал някой, Паулентс и синът му щяха да окажат съпротива, щеше да се вдигне тревога. А ако убиецът се е криел вътре, рано или късно е щяло да се наложи да се покаже. Тревогата отново е била неизбежна — обърна се и заразтрива лицето си, за да се постопли. — Съгласен ли си с мен, сър Хю?
Корбет кимна.
— Не намирам нищо — призна той. — Никаква следа.
— Ами Касълдийн? — попита Дерош.
— И той е озадачен като мен. Мисля, че ми каза истината. Паулентс е носел със себе си изключително ценен предмет, който въпреки всичко не е откраднат. Следователно мотивът за убийството е чисто отмъщение. Ти си лекар, мастър Дерош, какво знаеш за Блексток, капера?
Лекарят се намръщи и поклати глава.
— Чувал съм едно друго за него и неговия полубрат Хюбърт, нарушил обета си бенедиктинец. Хората твърдят, че Хюбърт бил наистина зъл човек, който обича смъртта. Касълдийн ми е разказвал за заплахите, които е получил. Знаеш, че онзи — Всевиждащия го е заплашвал, нали?
— Чудно ми е защо? — полугласно рече Корбет. Замълча и впери поглед в лекаря. — Дали ни е известна цялата истина?
Дерош повдигна рамене. Върнаха се обратно към конюшните. Дерош поведе коня си и товарното си конче, което, както шеговито каза, било неговият помощник, понеже мъкнело кош и малки сандъчета, пълни с всякакви лекове.
— Не носиш ли оръжие? — попита Корбет.
— Никога — с едно движение Дерош се метна на седлото. — Навремето носех, но вече не го правя. Най-доброто лечение за болестта, мастър Корбет, е доброто здраве. Ако няма рани, няма и нужда от лекове. Нагледал съм се на насилие, но в случай, че ме нападнат — Дерош погали коня си по врата, — аз съм добър ездач, а конят ми препуска бързо — засмя се той. — Всичко друго оставям на късмета. Пък и съм добре познат в Кентърбъри. Лекувам бедните така, както и богатите, и никой не ме закача.