Снежната кралица
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица». Краткое содержание книги:
Тъмнината около нея пулсираше със слабите звуци на къщата и нейните обитатели, които се гласяха да си лягат. Откъм долния край на коридора се чу шумът от пускането на вода в тоалетната, след това изскърца вратата на банята и тихи стъпки преминаха по коридора, след което се отвори и затвори друга врата. Близо до площадката на стълбището се чуха тихи гласове, които бързо замряха.
С треперещи ръце Хети издърпа завивката до брадичката си. Майкъл естествено щеше да дойде за закуска. Госпожа Спенсър я беше информирала, че той е поискал разрешение от нея и тя му го дала. Не че Хети искаше да го види в присъствието на толкова много непознати на същата маса, но това беше нещо, което тя очакваше с нетърпение и което щеше да й помогне да преживее часовете, които й предстояха в тъмнината на нощта.
Утре той щеше да уреди да им бъде издадено разрешение за брак. Утре…
Тя се унесе и заспа с тази мисъл.
Пансионът беше тъмен, когато Майкъл спря пред него малко след единадесет часа. Зад спуснатите завеси не се виждаше нито една запалена лампа, която да смекчи строгата чернота на сградата.
Конят, който той беше взел от конюшните, изпръхтя шумно. Майкъл знаеше как се чувства животното.
Той нямаше нищо против един тежък ден, стига в края му да беше сигурен, че усилията му са имали някакъв ефект. Това предизвикателство му даваше сили. Но последните няколко дни се бяха оказали едни от най-дългите и най-трудните в живота му и усилията му не бяха постигнали нищо.
Трябваше да забрави за безсънната нощ, която беше прекарал в грижи за Мери Райнър и бебето й. Трябваше да забрави за това, че бе проспал пристигането на Хети.
Майкъл се намръщи. Не, не трябваше да забравя последното, дори ако Хети вече му беше простила. Две години. Две дълги, самотни години без нейния смях, а той дори не беше успял да я посрещне на гарата.
Той прокара уморено ръка по лицето си, заби кокалчетата на пръстите си в очите си и ги разтърка силно, опитвайки се да прогони болката от умората.
Трябваше да се върне у дома си и да се наспи. Да забрави за днес, за вчера и за вдругиден, да забрави за всичко, поне за известно време.
За всичко, освен Хети. Той не искаше да забрави начина, по който тя се беше отпускала в ръцете му, когато я бе целувал, нито пък вкуса на устните й. Не искаше да забрави разширените й от учудване очи, докато го бе наблюдавала да разрязва ябълката толкова внимателно.
Тялото му го болеше от умора и той внезапно почувства острия глад, който го измъчваше още от мига, в който беше напуснал годеницата си, за да дойде на запад. Майкъл изви гръб на твърдата седалка на двуколката, напрягайки мускулите си, за да се отърве от болката, студа и изтощението.
Понякога той си бе мислил да се откаже. Да изостави пациентите си, практиката, която му беше оставил доктор Каткарт, всичко… само за да се прибере у дома. За да се върне при Хети.
Майкъл се втренчи в черната фасада на пансиона и се зачуди коя ли стая беше нейната. Може би онази на последния етаж, в ъгъла, в който щеше да може да се радва на повея на вятъра. Или онази на първия етаж…
Пръстите му се свиха около юздите, но конят бе твърде уморен, за да забележи това. Не беше на първия етаж. Госпожа Спенсър даваше само една стая под наем на първия етаж и сега тя беше заета от братята Търнър. Двамата братя, които той беше забравил да посети. Братята, които бяха дошли на запад твърде късно, за да може сухият въздух на Колорадо да донесе някаква полза за повредените им бели дробове.
Майкъл гледаше тъмните прозорци и си мислеше за двамата млади мъже, чието бъдеще сега се измерваше с дни и седмици, и пред очите му отново се появиха измъчените им лица. Той си спомни как те се бяха държали един за друг, когато им бе казал онова, което вече знаеха, но което не бяха посмели да си признаят. Може би имаше нещо, което техните лекари не бяха опитали, нещо, което…
Майкъл пресече тази мисъл, преди да я довърши. Нямаше такова нещо. Никакви лекарства, никакви чудеса. Джеймс и Джейкъб Търнър щяха да умрат и той не можеше да направи нищо, за да предотврати това.
Тази ужасна загуба на човешки живот го ядоса. А когато се ядосаше, той обикновено заставаше твърдо и продължаваше да се бори още по-упорито.
На как можеше да се пребори с враг, когото дори не можеше да види?
Глава пета
На следващата сутрин Майкъл се появи пред вратата на пансиона на госпожа Спенсър точно в седем без петнадесет. Той се беше обръснал гладко, беше облякъл току-що колосана риза и чист костюм и се беше опитал безуспешно да задържи косата си на място с помощта на масло за коса. В едната си ръка той носеше малък букет от увехнали цветя, които беше измолил от една съседка. По този начин той се надяваше да отвлече вниманието на Хети и тя да не забележи лекарската чанта, която носеше в другата си ръка.