Снежната кралица

Хети седеше до Майкъл на тясната седалка на двуколката, но въпреки близостта им те можеха със същия резултат да се намират на двата противоположни края на планетата. Той беше излязъл от стаята на братята Търнър в мрачно настроение и всичките й усилия да го развесели се бяха провалили.

Отдръпването му озадачаваше Хети. Те рядко се бяха карали, но в малкото такива случаи Майкъл винаги бе държал упорито на своето. Когато бъдеше притиснат, той можеше да вика по-силно, да тропа по-силно с крак, да ругае по-дълго и по-ожесточено от нея, но днес той не беше използвал нито една от тези тактики.

Хети бе очаквала, че той ще тръгне от другия край на конюшнята и ще я изостави, така че когато той спря двуколката и й подаде ръка, за да й помогне да се качи, тя погрешно бе заключила, че той иска да се сдобрят.

Той дори не желаеше да говори с нея.

Мълчанието му я тревожеше, най-вече защото тя не смяташе, че то се дължи на настоятелността й да го придружи. Имаше нещо друго, нещо много по-дълбоко, но тя нямаше и най-малка представа какво беше то, а и не можеше да разбере, ако той продължаваше да отказва да разговаря с нея.

Денят беше прекрасен, пейзажът великолепен, а компанията на Майкъл — мълчалив или не — беше твърде приятна за Хети и тя не можеше да си позволи да се тревожи твърде много. Все някога щеше да разреши този проблем. Докато Майкъл я обичаше — а тя беше уверена, че той я обича, — всичко останало, без значение колко ужасно беше, можеше да бъде преодоляно.

Когато стигнаха до фермата край река Фаунтийн, където се бяха настанили семейство Райнър, Хети вече се беше влюбила в новия си дом. Тук природата притежаваше някакво сурово величие, което беше толкова различно от Бостън колкото денят от нощта. По това време на годината буйните треви, които се простираха докъдето стигаше погледът й, вече бяха изсъхнали до златисто кафяво, но над тях се издигаше синкавата грамада на връх Пайкс, на чийто хребет все още се виждаха ивици сняг.

Семейство Райнър си бяха избрали една тревиста поляна, на която бяха направили лагера си. Огромни тополи от всички страни осигуряваха приятна сянка през лятото, а ленивото шумолене на изсъхналите листа, които все още висяха по клоните, създаваше успокояваща хармония с ромоленето на реката. Два мършави коня бяха вързани в далечния край на поляната. Единственият признак, по който можеше да се разбере, че са живи, беше помахването на опашките им.

Една здрава каруца с брезентов покрив беше спряна до голяма квадратна палатка. От покрива на палатката се подаваше черен комин, който без съмнение беше част от походна готварска печка. На земята между палатката и каруцата имаше един кръг от камъни, който показваше обичайното място за лагерния огън. Някой се беше потрудил да довлече масивния дънер на повалено дърво до огнището. Дънерът очевидно служеше за маса и столове на семейството, но в момента беше покрит с купчина парцаливи кърпи и неопределими дрехи, които бяха оставени да съхнат върху него.