12 мита в българската история
- Автор: Димитров Божидар
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «12 мита в българската история». Краткое содержание книги:
• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската държава и народност
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров
• Митът за Крум страшни и страшните му закони
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
• Митовете за делото на Кирил и Методий
• Митът за слабия цар Петър (927–969)
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло
• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания
• Митът за Васил Левски — светец или най-успешният български политик
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
След края на персийската война (627 г.) Византия прави успешни опити да възвърне контрола над загубените земи, или ако трябва да бъда съвсем точен, да установи контрол над новото славянско население. И успява доста бързо да върне границата си отново на Дунав и да направи славяните поданно население със статут на федерати в Мизия и Македония. В Тракия властта на Византия пък към 650 г. е била пълна.
Причините за византийския успех са няколко. Първо, създадената през 632 г. българска държава е обхванала в границите си Влашко, където славянското население е било силно разредено след преселението на юг от Дунав в 602–612 г. Съюзът на Византия и България от 635 г. спрял притока на нови славянски нападатели от север, а славяните на юг лишил от някога съюзната българска конница. С дървените си щитчета, мечове и къси копия славянските пехотни дружини нямали никакви шансове за успех срещу елитните византийски части. Все пак поне в отдалечените райони (като Мизия и Македония) Византия запазила формалната независимост на „славиниите“ (славянските княжества), като срещу правото да живеят на имперска територия е трябвало да плащат данъци и да поемат определени военни задължения — рекрути за армията, охрана на граници, проходи и т.н. Византийската власт в тези земи е била само маркирана от няколко големи укрепени градове по бреговете на Дунав и Черно море — Одесос (Варна), Томи (Констанца), Дуросторум (Силистра) и няколко по-малки крепости по границата и главните пътища към Константинопол и Солун.
От сведенията на византийските хронисти, описващи войната между България и Византия в 680–681 г., става ясно, че в Мизия са живели осем славянски племена. Седем от тях са били обединени в политически съюз. Знаем само името на племето, което не е влизало в съюза — севери. Напоследък бяха изказани мнения, че северите не са славянско племе, а прабългарско, заселено тук през VI–началото на VII век. Изказано бе и мнение, че северите са готи, останали тук още от заселването им по българските земи в IV век. Като се има предвид огромното доверие, което оказва кан Аспарух на северите, заселвайки ги в полетата и хълмовете на Източна Стара планина и предавайки им за охрана проходите по най-кратките и преки пътища между българската и византийската столици, може да се приеме, че северите са прабългари. А ако са славяни (един техен княз в VIII век се е наричал Славун), несъмнено те са участвали във войната от 680–681 г. на българска страна — само това би оправдало огромното доверие, оказано им от българските държавни власти.
Няма сведение в средновековните хроники дали Съюзът на „Седемте славянски племена“ е участвал във войната през 680–681 г. и на чия страна. Мълчанието на изворите подсказва, че тези славянски племена най-вероятно са останали неутрални в грандиозния военен конфликт. Затова пък със сигурност знаем какво се е случило с тях след подписването на мирния договор. Според византийските автори, те били поставени от кан Аспарух „юпо пактон онтас“.
Неслучайно не преведох гръцкия израз. Върху възможния му превод българските историци са изписали тонове мастило в XIX и XX век. Работата е в това, че възможните преводи са два: „под договор“ и „под данък“. Но двата възможни превода означават и два различни статута на това славянско население. Първият, че запазват статута си на федерати, само че вече не във Византия, а в България. А вторият означава, че се превръщат в най-обикновени поданици на българската държава със статут, който имат всички българи.
Като имам предвид последвалите събития съобразно този „юпо пактон онтас“, ми се струва, че споровете са били излишни. Седемте славянски племена е трябвало да напуснат териториите, в които живеели, и да заемат земите по границата с аварите, т.е. долното течение на река Тимок и Влашката равнина в подножието на Карпатите, т.е. голяма част от племената е трябвало да се заселят в опразнената до голяма степен от прабългарите земя на север от Дунав. Отбраната на земите покрай границата с Византия (по-опасният противник в сравнение с Аварския хаганат) прабългарите решили да поемат сами. Впрочем те това ще правят и при завладяването и на териториите на юг от Балкана.
Договорът със „Седемте славянски племена“ изглежда на пръв поглед неравноправен и е по-скоро диктат на българската власт над славяните в Мизия. И дори да е смятан за такъв първоначално от славяните, благоприятните последствия на договора с българската власт е бил почувстван още в следващите години. Славяните в Мизия, макар и федерати на Византия, често ставали жертва на аварски нападения, без да получат ефикасна помощ от редките византийски гарнизони. А и византийските власти не им прощавали, когато ставало дума за военни рекрути или плащане на данъци. В българската държава данъците били малки (една крина жито, едно повесмо вълна и една амфора с вино), а изключително държащата на престижа си държава пращала конните си корпуси за броени дни във всяка точка на нарушение на границата на държавата, които пропилявали на секундата нахлулия, независимо кои живеят в засегнатата от нападение област. Респектиращата мощ на българската армия още в края на VII в. отказала Аварския хаганат от всякаква мисъл за война с България. Между 681 и 799 г. (годината, когато Аварският хаганат е унищожен от съвместните действия на Франкската империя и България) не е отбелязано нито едно нападение на аварите в българска територия, т.е. в териториите, където са били преместени федерираните с България седем славянски племена. Въпреки честите войни с Византия, пак от 681 г. до 1001 г. в тази част на Мизия и Влахия, дадена на славяните от седемте племена, не е проникнал и един византийски войник, освен като пленник.