Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Кайтазов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)». Краткое содержание книги:
— 31 —
Още един проблем на диетата. Средствата, помагали на Юлий Цезар да преодолява болнавостта и главоболието, били чудовищните походи, опростеният живот, непрекъснатият контакт с природата, известно самобичуване. Това са по принцип и общите правила за съхранение и оцеляване, използвани против неразположението и ранимостта на всяка машина, работеща при непрекъснато силно напрежение — като тази на гения.
— 32 —
Говори безнравственикът. За философския вкус не съществува нищо по-противно от човека, който желае… Колко по-прекрасен му изглежда човекът, зает вечно със своето дело, като животно, заблудено в лабиринтите на нуждата, най-издръжливото, смело и лукаво животно! И той дори го утешава… Но философът презира „искащия“ човек, както и „способния да поиска“. Той презира всички изисквания, всички идеали на хората. Ако философът можеше да бъде нихилист, то той непременно би станал такъв, защото зад всички тия човешки идеали съзира нищото — по-скоро незначителното, абсурдното, болното, страхливото, умореното, утайката на изпитата до дъно чаша на страданията… И как се стигна до там, човекът, в същината си толкова склонен към почитание, сам да не получи полагащата му се почит, защото „желае“ нещо? Трябва ли да изкупи това, че е самата реалност? Трябва ли вечно да уравновесява мисловното и волево напрежение, придружаващо всяко негово действие, да успокоява своето дело, протягайки се блажено в лоното на имагинерното и абсурдното? Досегашната история на неговите изисквания бе просто позорна страница — не е препоръчително да се чете дълго… Онова, което дава права на човека и ще му ги дава винаги, е реалността. Колко по-ценен е един истински човек в сравнение с един желан, сънуван, идеален? А само идеалният човек не е по вкуса на философите.
— 33 —
Естеството на егоизма. Себелюбието е толкова ценно, колкото е физиологически ценен онзи, който го притежава. То може да бъде с висока стойност, а може и да стане незначително, достойно за презрение. Всеки един трябва да бъде изследван по отношение на възходящата или низходящата жизнена линия, която въплъщава. Отговорът на този въпрос би посочил онова, за което си струва егоизмът. Ако човек представя възходящата линия, неговата стойност е извънредно висока и тогава грижата за оцеляването, целеща осигуряването на оптимални условия за утвърждаване на волята му за живот, би трябвало да бъде екстремална. Онова „отделно“, както го разбираха до днес народът и философът, е просто заблуждение, то не е нещо в себе си, не е атом, не е „брънка от веригата“, нито просто нещо, „наследено отколе“ — то е всъщност линията на човека, стигаща до самия него… Ако той представя упадъчното развитие, дегенерацията, хроническото израждане, болестта (като цяло болестите са абсолютни следствия на упадъка, а не негови причини), тогава той не струва нищо, най-близко до ума е, че подобен индивид би трябвало да използва възможно най-малко от всичко онова, предназначено за удачните. Защото той е просто паразит…
— 34 —
Християнин и анархист. Когато анархистът, представител на упадъчните прослойки на обществото, възмутено изисква „право“, „справедливост“ и „равноправие“, той просто е притиснат от собствената си „некултурност“, не разбирайки защо всъщност страда, какво в живота му липсва… У него е болезнено силно развит стремежът да обяснява всичко с причинността: винаги някой трябва да е виновен за лошото му състояние… Доставя му удоволствие онова „разтоварване“, свойствено на всяка дребна душа: да ругае, да обвинява — това за него е опиумът, който замества силата. Оплакването и самосъжалението му създават определен тонус, една възбуда, която му помага „да издържи“ — във всяко обвинение се крие мъничко отмъщение. Човек упреква останалите за своето състояние, а понякога и заради собствената си злина, упреква всички други, сякаш за тях доброто самочувствие е непозволена привилегия. „Ако аз съм неудачник, то и ти трябва да си такъв“ — по тази логика стават революциите. Самообвинението не струва и пукнат грош — то произлиза от слабостта. Няма съществена разлика в това, дали приписваш лошото си състояние на другите или на себе си — първото е свойствено на социалиста, второто — на християнина. Общото, бих казал, и недостойното в случая е, че някой трябва да бъде виновен за страданията, накратко, че страдащият избира като средство против собствените си мъки отмъщението. Обектите на потребността му от отмъщение са всякакви възможни причинители; страдащият навсякъде намира причини, към които да насочи своята мъст — както казах, ако е християнин, той ги намира у себе си… Християнинът и анархистът са декаденти… Но когато християнинът „осъжда“, „отрича“ и „отхвърля“ света, той го прави от същите инстинкти, от които работникът социалист осъжда и отхвърля обществото. „Страшният съд“ — сладката утеха на отмъщението, е Революцията, в смисъла (макар и далечен), в който я очакват работниците социалисти… „Отвъдното“ — за какво друго ни е то, ако не за отравяне на отсамното, на съществуващото…