Любов по време на холера

Къщата заживя под знака на смъртта. Всички ценни предмети бяха прибрани на сигурно място, а на голите стени останаха само петната от снетите картини. Столовете — и собствените, и взетите на заем от съседите — бяха наредени покрай стените навсякъде — от салона до спалните, от което празните пространства изглеждаха огромни, а гласовете отекваха призрачно, защото бяха изнесени всички големи мебели с изключение на рояла, който почиваше в своя ъгъл, покрит с бял чаршаф. В средата на библиотеката, върху писалището на баща си, бе изложен без ковчег о бозе почившият Хувенал Урбино де ла Кале с вкаменено от ужас лице, с черната пелерина и с бойната шпага на кавалер на ордена „Божи гроб“. Застанала до него, в пълен траур, потръпваща, но отлично владееща се, Фермина Даса приемаше съболезнованията без драматизъм, почти без да помръдва, до единадесет часа на следващия ден, когато се прости със съпруга си на главния вход, като му помаха с кърпичка за сбогом.

Не й беше лесно да си възвърне самообладанието от минутата, в която чу вика на Дигна Пардо в двора и завари стареца на своя живот да агонизира в калта. В първия миг тя се обнадежди, защото очите му бяха отворени и излъчваха една сияйна светлина, каквато тя никога не беше виждала в зениците му. Помоли се на бога да му отпусне поне един миг, за да не си отиде, без да узнае колко го беше обичала, въпреки съмненията на двама им, и усети неудържим порив да започне отново живота си с него, от самото начало, за да си кажат всичко, което остана неизречено, и да извършат отново и добре всяко нещо, което бе зле сторено в миналото. Но трябваше да се предаде пред неумолимостта на смъртта. Мъката й избухна в сляп гняв срещу целия свят, дори срещу самата себе си, и именно това й вдъхна волята и смелостта да се изправи сама срещу самотата си. Оттогава нямаше ни минута покой, но не допусна нито един жест, който да изнесе на показ мъката й. Единственият патетичен момент, при това съвсем неволен, беше в единадесет часа вечерта в неделя, когато докараха ковчега като за епископ, още миришещ на корабен трюм, с медни дръжки и тапициран с коприна. Доктор Урбино Даса нареди веднага да го затворят, защото къщата се задушаваше от мириса на толкова много цветя в нетърпимата жега, а и му се бе сторило, че забелязва първите морави петна по врата на баща си. В тишината се чу един невнимателен глас: „На тази възраст човек и приживе е вече полуразложен.“ Преди да затворят ковчега, Фермина Даса свали венчалния си пръстен и го сложи на покойния си съпруг, после покри ръката му със своята, както правеше винаги когато го усетеше, че се е замечтал сред хора.