Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Доктор Хувенал Урбино никога не прие официални постове, каквито често и без условия му предлагаха, и беше ожесточен противник на лекарите, които се възползуваха от професионалния си престиж, за да се издигат на политически постове. Въпреки че винаги го смятаха за либерал и той обикновено гласуваше за кандидатите на тази партия, правеше го по-скоро по традиция, отколкото по убеждение, и беше може би единственият човек от видните фамилии, който коленичеше пред каляската на архиепископа. Той сам се определяше като роден пацифист, привърженик на окончателното помирение между либерали и консерватори за благото на отечеството. Но поведението му в обществото бе толкова независимо, че никой не го смяташе за свой: либералите го мислеха за таен консерватор, консерваторите казваха, че му липсва само да стане масон, а масоните го отблъскваха като прикрит духовник в служба на Ватикана. По-малко върлите му противници мислеха, че той не е нищо повече от аристократ, захласнат в прелестите на поетичните конкурси, докато кръвта на нацията се пролива в нескончаема гражданска война.
Само две негови действия изглеждаха в разрез с този му образ. Първото беше преместването в нова къща в квартала на новобогаташите в замяна на старинния дворец на маркиз Де Касалдуеро, който повече от век беше фамилната им къща. Другото беше бракът му с една красавица от народа, без име и състояние, на която тайно се присмиваха госпожите с дълги фамилни имена, докато не се убедиха против волята си, че стои по-високо от тях с представителността и характера си. Доктор Урбино винаги си бе давал сметка за тези и много други, пропуски в светския си образ и никой по-добре от него не съзнаваше, че е последният представител на един изчезващ род. Децата му бяха два бледи завършека на този род. Марко Аурелио, синът, бе лекар като него и като всички първородни, не бе направил нищо забележително, та дори и един син, а вече минаваше петдесетте. Офелия, единствената дъщеря, омъжена за добър банков чиновник в Ню Орлиънс, бе стигнала до критическата възраст с три дъщери и нито едно момче. Въпреки че го болеше от прекъсването на собствената кръв в извора на историята, преди смъртта доктор Урбино се боеше най-вече за самотния живот на Фермина Даса без него.
Трагедията потресе не само близките му, но като зараза засегна целия град, който наизлезе по улиците с илюзията да види поне отблясъка на славата му. Обявиха три дни траур, знамената на обществените сгради бяха спуснати наполовина, а камбаните на всички църкви биха безспир, докато не бе запечатана криптата на семейната гробница. Група ученици от Училището за изящни изкуства снеха маска от трупа, за да послужи за калъп на бюст в естествен ръст, но проектът бе отхвърлен, защото никому не се стори достойна точността, с която бе отпечатан ужасът от последния миг. Един именит художник, случайно отседнал тук на път за Европа, нарисува гигантско платно, на което с патетичен реализъм изобрази доктор Урбино, покачен на стълбата в смъртоносния момент, когато бе протегнал ръка да хване папагала. Единственото противоречие със суровата истина бе, че на картината докторът не носеше ризата без яка и тирантите на зелени райета, а бомбе и чер сукнен сюртук, взети от снимка в пресата от годините, когато върлуваше холерата. Картината стоя изложена няколко месеца след трагедията в просторната галерия на „Златната жица“, магазин за вносни стоки, през който се извървя целият град, така че не остана човек, който да не я е видял. После вися по стените на всички обществени и частни институции, сметнали за свой дълг да отдадат дан на паметта на прославения патриций, и накрая с повторна церемония бе окачена в Училището за изящни изкуства, откъдето много години по-късно я махнаха самите студенти по живопис, за да я изгорят на Университетския площад като символ на презрени времена и естетика.
От първия миг на вдовството пролича, че Фермина Даса не е толкова безпомощна, колкото се бе опасявал съпругът й. Тя твърдо отстоя решението си да не допусне използуването на трупа в интерес на каквато и да било кауза, непреклонна остана дори пред почетната телеграма на президента на републиката, който нареждаше да бъде изложен за поклонение в ритуалната зала на областната управа. Със същата невъзмутимост тя се противопостави на архиепископа, който лично я помоли да бъде устроено бдение в катедралата, и позволи тленните му останки да бъдат изложени там само по време на заупокойната литургия. И пред настояването на сина си, зашеметен от толкова различни искания, Фермина Даса държеше здраво на селското си убеждение, че мъртвите принадлежат единствено на семейството и че бдението ще се извърши вкъщи, с горчиво кафе и пшеничени питки със сирене, и всеки да може свободно да го оплаква както и колкото иска. Нямаше да правят традиционното бдение от девет нощи: вратите на дома се затвориха след погребението и се отваряха за посещение само на най-близки хора.