Любов по време на холера

Само от опит, без да се опира на научна основа, доктор Урбино знаеше, че смъртоносните болести имат своя собствена миризма, но никоя не е така специфична, както миризмата на старостта. Усещаше я от труповете, отворени на масата за аутопсия, разпознаваше я дори у пациенти, които отлично прикриваха възрастта си, откриваше я и в потта на собствените си дрехи, и в беззащитното дишане на спящата си съпруга. Ако не беше дълбоко в същността си един старомоден християнин, навярно би се съгласил с Херемия де Сент Амур, че старостта е неприлично състояние, което трябва навреме да се прекратява. Единствената утеха дори за човек като него, който е бил добър мъж в леглото, беше бавното и милостиво угасване на еротичния апетит: сексуалният покой. На осемдесет и една години разумът му беше достатъчно ясен, за да разбира, че е завързан за този свят с крехки нишки, които можеха да се скъсат безболезнено, просто при промяна на положението по време на сън, и правеше всичко възможно да ги поддържа здрави единствено от страх да не би да не срещне бога в мрака на смъртта.

Фермина Даса се бе погрижила да възстанови опустошената от пожарникарите спалня и малко преди четири часа нареди да занесат на съпруга й всекидневната чаша лимонада с натрошен лед и му напомни, че трябва да се облича за погребението. Този следобед доктор Урбино имаше две книги за четене: „Човекът — неизвестна величина“ от Алексис Карел9 и „Сан Микеле“ от Аксел Мунте10. Втората книга още стоеше неразтворена и той помоли готвачката Дигна Пардо да му донесе мраморния нож за разрязване на хартия, който бе забравил в спалнята. Но когато му го донесоха, той вече четеше „Човекът — неизвестна величина“ от страницата, отбелязана с плика на едно писмо: оставаше му съвсем малко до края. Четеше бавно, отваряйки си път посред лъкатушенето на една болка в главата, която той придаде на половината чашка бренди от последния тост. От време на време прекъсваше четенето, за да отпие глътка лимонада или да посмуче парченце лед. Беше си сложил чорапите и ризата, на без подвижната яка, а тирантите на зелени райета висяха на кръста му, и самата мисъл, че трябва да се преоблича за погребението, го дразнеше. Скоро престана да чете, постави книгата върху другата и взе да се люлее бавно в плетеното кресло люлка, съзерцавайки угнетено банановите дръвчета в разкаляния двор, окастреното манго, летящите след дъжда мравки, ефимерния блясък на още един следобед, който завинаги си отиваше. Съвсем беше забравил, че някога е имал папагал от Парамарибо, който обичаше като човешко същество, когато внезапно го чу: „Кралско папагалче!“ Чу го съвсем близо, почти до себе си, и в същия миг го видя на най-ниския клон на мангото.