Мъжът на моите мечти

— Онова „проклето“ езеро, господин Джефрис, случайно е моето езеро. Ще ти бъда благодарна, ако стоиш настрана от него.

— Тогава недей да разгорещяваш тялото ми. Защото тогава не ми остава бог знае какъв избор — трябва или да се топна в студена вода, или незабавно да те отнеса в леглото си.

Лицето й пламна.

— Можеш да използваш езерото.

— Предполагах, че ще го кажеш.

Разярена от самонадеяния му тон, Мегън изведе Сър Амброуз от обора и го спря до камъка, който й служеше като стъпало при възсядането му.

— Твърдоглаво зверче — дочу тя зад гърба си тихото мърморене на Девлин, което явно не бе предназначено за нейните уши, защото след това той каза високо: — Трябваше да ме помолиш да ти помогна със седлото.

— За какъв дявол ще те моля? Аз се грижа за своя кон сама — както за почистването, така и за оседлаването му.

— Твоя кон?

Изненаданото му изражение я накара да присвие очи.

— Да не би да намираш нещо необичайно в това?

— Не, просто се чудя как си се сдобила с такъв първокласен кон.

— Сър Амброуз ми е подарък за дванадесетия рожден ден.

Девлин избухна в смях.

— Това ли е Сър Амброуз?

Мегън усети, че е стиснала здраво зъби.

— Какво толкова смешно има, по дяволите?

— Не ми е приятно точно аз да изтъквам този факт, госпожице Пенуърти, но твоят кон е кобила.

— Прекрасно знам това.

Усмивката му се стопи.

— Тогава защо, дявол да го вземе, си я кръстила Сър Амброуз?

— Кръстих я на предишния й собственик, Амброуз Сейнт Джеймз.

— Защо? — остро попита той. Лицето му изведнъж се беше смръщило като буреносен облак. — Да не би да си виждала този човек? Да не би да ти е заприличал на кон, по дяволите?

Внезапният му гняв я смая.

— Не, още не съм го виждала, нито пък знам как изглежда. Но какво значение има? И какво те интересува как съм кръстила коня си?

— Не ме интересува. Естествено, че не ме интересува — отвърна Девлин сърдито. — Просто това е дяволски глупаво име за кон, а да не говорим за кобила.

— Ако питаш мен, и Девлин е глупаво име за мъж. Навява асоциации с дявола6 и други подобни. Но пък, от друга страна, на теб много ти отива, не смяташ ли?

Вместо отговор Девлин я сграбчи през кръста и я вдигна до височината на очите си.

— Помниш ли какво ти казах, че правя с конете и с жените, когато станат прекалено проклети? — попита той с тих, но заплашителен глас. Онемяла, Мегън успя само да кимне. — Търсиш си го, госпожице Пенуърти.

Внезапно тя се озова върху седлото. Не очакваше Девлин да я метне така рязко отгоре му и ударът й причини болка. Но в същото време й помогна да се отърси от моментната уплаха, която я бе обзела при последните му думи. Девлин обаче не изчака яростта й да се върне, а побърза да се отправи към стаята си, Мегън се загледа след него, кипнала от гняв.