Труден за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Труден за убиване». Краткое содержание книги:
Те отвличат Холи Джонсън, агент от ФБР и дъщеря на най-високопоставения военен в САЩ. Холи е безценен заложник в преговорите им с правителството.
Те отвличат и Джак Ричър. По погрешка. Без да знаят, че е бивш военен полицай. Труден за убиване.
Те трябва да бъдат спрени. За да бъде сложен край на лудостта. За да няма тероризъм. Денят на независимостта наближава. Денят на равносметката.
Рано сутринта тримата похитители се завърнаха с камионетката и я вкараха на заден ход по бетонната пътека. После заключиха обора и изчезнаха. Вероятно бяха прекарали нощта в близката къща. Ричър спа безметежно в своето отделение, прикован за тръбата, докато тя се мяташе насам-натам по мръсната слама и напрегнато мислеше за него.
Отговаряше за живота му. Той бе невинен минувач, отвлечен заради нея. Каквото и да я чакаше, най-напред трябваше да се погрижи за него. Длъжна бе да го стори. Той беше неин товар. И отгоре на всичко лъжеше. Холи бе абсолютно уверена, че не е портиер. Много добре знаеше какъв е. Израсла бе в семейство на военен. Покрай баща си бе живяла из военните бази чак докато постъпи в Йейл. Познаваше армията. И военните. Усещаше ги от пръв поглед. Знаеше, че Ричър е военен. Такъв изглеждаше. Така действаше. Така реагираше. Възможно е някой портиер да разбира от ключалки и да се катери по стените като маймуна, но ако предприеме всичко това, ще го върши колебливо, самонадеяно или дръзко и подобно чувство не може да се прикрие. Не би действал така, сякаш за него тия неща са напълно естествени. Ричър беше тих, сдържан мъж. Спокоен, пъргав и очевидно обучен да проявява свръхестествено самообладание. Вероятно бе с десетина години по-възрастен от нея, но още нямаше четирийсет. Висок около метър и деветдесет и три, здрава мускулатура, тежък към сто килограма, сини очи, оредяваща руса коса. По фигура ставаше за портиер, пък и на тази възраст можеше да е опитал какво ли не; сто на сто обаче беше военен. Военен, който се представя за портиер. Но защо?
Холи нямаше представа. Лежеше сама с тревожните мисли и го слушаше как диша спокойно на десетина крачки от нея. Все едно, портиер или военен, по-възрастен или не, тя бе длъжна да го опази. Цяла нощ не можа да мигне. Размишляваше, а и коляното не й даваше мира. Към осем и половина чу как Рйчър се събуди. Не издаде никакъв звук, само дишането му се промени едва доловимо.
— Добро утро, Ричър — подвикна тя.
— Добро утро, Холи — рече той. — Връщат се.
Беше тихо, но след минута-две отвън долетяха стъпки. Катери се като маймуна и чува като прилеп, помисли Холи. Ама че портиер.
— Добре ли си? — запита Ричър.
Тя не отговори. Нейна работа бе да се грижи за него, а не обратното. Резето отвън изскърца. Вратата застърга, отвори се и в обора нахлу светлина. За миг Холи зърна пусто зелено поле. Може би Пенсилвания, помисли си тя. Тримата похитители влязоха и затвориха вратата.
— Ставай, кучко — заповяда водачът.
Тя не помръдна. Обзе я непреодолимо желание да не се връща в камионетката. Вътре бе прекалено мрачно, задушно и неудобно. Не знаеше дали ще издържи още един ден люшкане, тръскане и най-вече пълно неведение къде, по дяволите, я водят, при кого и защо. Тя инстинктивно впи пръсти в металния парапет и напрегна ръка, сякаш се готвеше за схватка. Водачът спокойно извади глока. Погледна я отвисоко.
— Можем да го направим по два начина — рече той. — По лесния и по грубия.
Тя не отговори. Седеше на сламата и здраво стискаше стоманената тръба. Грозният шофьор направи три крачки напред и с тъничка усмивка отново се вторачи в гърдите й. Холи изведнъж се почувства разголена и потръпна от погнуса.
— Избирай, кучко — каза водачът.
Холи чу как Ричър се размърда в своето отделение.
— Не, вие избирайте — високо отвърна той. — Всичко е въпрос на взаимност. Трябва да си сътрудничим, нали така? Щом искате да се върнем в камионетката, нека поне да има защо.
Говореше спокойно и бавно. Холи се озърна към него. Видя го как седи срещу заредения пистолет — окован, без оръжие, напълно безпомощен във всяко едно отношение пред тримата враждебни мъже.
— Искаме закуска — каза Ричър. — Препечени филийки с конфитюр. И кафе, но да не е като снощната помия, бива ли? Аз много държа на доброто кафе. Запомнете това. И сложете в колата два дюшека. Единият двоен, другият персон и половина. Нагласете ги като диван. Тогава ще влезем.
Настана пълно мълчание. Холи гледаше ту единия, ту другия. Ричър се взираше нагоре към водача спокойно и безметежно. Сините му очи не трепваха. Водачът го гледаше отвисоко. Напрежението наоколо се сгъстяваше. Шофьорът бе откъснал очи от нея и също гледаше Ричър. После водачът рязко се завъртя, кимна на другите и ги изведе. Резето щракна зад тях.
— Обичаш ли препечени филийки? — запита Ричър.
Холи нямаше сили да отговори.
— Като дойдат, върни ги — рече той. — Поискай нови. Кажи, че са недопечени, прегорели или нещо такова.
— Какви ги вършиш, дявол да те вземе? — запита тя.