Труден за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Труден за убиване». Краткое содержание книги:
Те отвличат Холи Джонсън, агент от ФБР и дъщеря на най-високопоставения военен в САЩ. Холи е безценен заложник в преговорите им с правителството.
Те отвличат и Джак Ричър. По погрешка. Без да знаят, че е бивш военен полицай. Труден за убиване.
Те трябва да бъдат спрени. За да бъде сложен край на лудостта. За да няма тероризъм. Денят на независимостта наближава. Денят на равносметката.
Жената кимна и му направи знак да изчака. Мина през една врата в дъното на ателието. След няколко минути се върна сред полъх от химикали с видеокасета в ръката.
— Само ми я върнете, бива ли? — рече тя. — От застрахователната компания казаха, че трябвало да ги пазим цял месец.
Милошевич хукна обратно и към осем и половина залата на третия етаж отново гъмжеше от техници, които включваха стандартен видеокасетофон към мониторите по дългата маса. Възникнаха проблеми с някакъв изгорял предпазител, после пък кабелът се оказа къс и трябваше да бутнат един от компютрите към средата на масата, за да се премести видеото. Най-сетне старшият техник подаде на Макграт дистанционното управление и кимна.
— Готово, шефе.
Макграт отпрати техниците и тримата агенти приведоха глави към екраните, очаквайки да тръгне картината. Екраните гледаха към стъклената стена и тримата бяха й обърнали гръб. Но в този ранен час това не смущаваше никого, защото яркото утринно слънце огряваше другата страна на сградата.
Същото слънце изгряваше в ясното утро над бялата сграда на две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от Чикаго. Младежът знаеше, че е изгряло. Чуваше тихото пукане на затоплената рамка от стари греди. Чуваше приглушени гласове отвън и малко по-долу, на нивото на улицата. Гласовете на хора, пристъпващи в новия ден.
Вече нямаше нокти. Бе открил тесен процеп между две дъски, заковани малко по-хлабаво. Пъхна в него връхчетата на пръстите си и напъна с все сила. Ноктите му се откъснаха един по един. Дъската не помръдна. Тогава той пролази заднишком и се сви в ъгъла. Смучеше окървавените си пръсти и сега цялата му уста бе омазана в червено като на лакомо дете.
Чу стъпки по стълбището. Едър мъж с лека походка. Стъпките спряха пред вратата. Ключалката щракна. Вратата се отвори. Клиентът се втренчи в него. Подпухнало лице с две кръгли червени петна, пламнали високо върху скулите.
— Още си тук — рече той.
Дърводелецът се вцепени. Нямаше сили нито да мръдне, нито да проговори.
— Не успя — рече клиентът.
В стаята настана тишина. Чуваше се само бавното пукане на рамката от греди под лъчите на утринното слънце.
— И какво ще правим сега? — попита клиентът.
Дърводелецът го гледаше тъпо. Без да помръдва. После върху лицето на клиента изгря непринудена, дружелюбна усмивка. Сякаш внезапно се бе изненадал от нещо.
— Ама ти наистина ли си мислеше, че говоря сериозно? — тихо запита той.
Дърводелецът примига. Леко поклати глава, изпълнен с надежда.
— Чуваш ли нещо? — запита клиентът.
Дърводелецът напрегна слух. Чуваше тихото пукане на дървото, далечната песен на горските птици, едва доловимия шепот на въздух в слънчевото утро.
— Значи е било само шега? — запита той.
Грачеше глухо и дрезгаво. Облекчението, надеждата и непоносимият страх притискаха езика му към небцето.
— Слушай — рече клиентът.
Дърводелецът се вслуша. Гредите пукаха, птиците пееха, топлият въздух нашепваше. Не чу нищо друго. Тишина. После чу тихо щракане. И бръмчащ вой. Започна бавно и глухо, после се засили до познатото звънко свистене. Отлично познаваше този звук. Звука на голям моторен трион, който светкавично набира обороти.
— А сега мислиш ли, че говоря сериозно? — изкрещя клиентът.
11
Холи Джонсън бе леко разочарована от преценката на Ричър за стойността на нейния гардероб. Според него излизаше, че има петнайсет-двайсет комплекта облекло за около осем хиляди долара. Всъщност в гардероба й имаше трийсет и четири делови костюма. Бе работила три години на Уолстрийт. Осем хиляди струваха само обувките й. По четиристотин долара даваше за блуза, и то само защото вроденият здрав разум я предпазваше от излишно прахосничество.
Харесваше „Версаче“. Имаше тринайсет от неговите пролетни костюми. Пролетните костюми за Милано можеха да се носят в Чикаго почти цяло лято. През най-лютите августовски жеги понякога се прехвърляше на „Армани“, но през юни, юли, а при хубаво време и през септември оставаше вярна на „Версаче“. Най-много харесваше костюмите с тъмен прасковен цвят, които бе купила през последната си година като брокер. Някаква тайнствена италианска смес от различни коприни. Скроени и ушити от хора, чиито прадеди векове наред са опипвали най-изящните материи. Оглеждат плата, замислят се, после хващат ножицата и изведнъж възникват вълшебни заоблени очертания. Сетне продават костюма, а една брокерка от Уолстрийт го купува и все още го носи след две години, когато вече е агент на ФБР и я отвличат насред оживена чикагска улица. Носи го и осемнайсет часа по-късно след безсънна нощ върху мръсната слама в обора. По това време Версаче едва ли би разпознал собственото си творение.