Роксолана

— Робиня? Робите трябва да работят, а аз само спя и ям.

— Ти си робиня за удоволствия и наслади.

— За наслади ли? За чии?

— За моите.

— За твоите ли? — засмя се тя. — Не си ли твърде хилав за наслади?

Той се докачи. Очите му гневно светнаха, бузата му нервно затрепка. Хвърли книгата на килима и викна:

— Ела тук!

Тя пристъпи като че ли към ложето и в същото време встрани.

— По-близо.

— Ами ако не искам?

— Длъжна си да изпълняваш повелите ми.

— Но нали си християнин? Не приличаш на турчин. Християнин ли си?

Това беше толкова неочаквано, че той се обърка.

— Кой ти каза, че съм бил християнин?

— То си личи. Не е ли вярно?

— Сега това няма значение. Приближи се.

— Няма да се приближа, докато не разбера.

— Какво искаш още?

— Трябва да ми отговориш.

— Дръзко момиче! Ела насам!

— Не, кажи ми. Чувал ли си за онези седем отрочета, които заспали в Ефес?

— В Ефес ли? Какво от това?

— Още ли спят?

На Ибрахим започваше да му харесва това приключение в собствената му спалня.

— Във всеки случай не съм чул да са се събудили — каза той развеселен. — Сега доволна ли си?

— А онзи свещеник? — не отстъпваше тя.

— Какъв свещеник пък сега?

— В храма „Света София“. Когато турците нахлули със султана си в църквата, там се извършвала света служба и всички се молели на колене. На амвона се възправил свещеникът, който извършвал службата. Един еничарин се втурнал със сабя към него и вече замахвал да го съсече, но свещеникът се закрил с кръста, отстъпил назад към стената на храма, стената се разтворила и го скрила. Когато настане краят на неверниците, ще излезе от нея. Трябва да си чул за това.

— Никой тук не е чувал за такова нещо. Това е някаква измислица.

— Защо да е измислица? Знаят го всички почтени хора. Настася леко пристъпи към ложето, наведе се над книгата и прелисти страницата.

— Не познавам това писмо. Странно е.

— Можеш ли да четеш?

— Защо да не мога? Всичко мога.

— Тогава ела при мене.

— Няма да дойда. Това не го мога и не го искам. С тебе не искам.

— Ще те принудя.

— Само мъртва.

— Девойка ли си?

— Трябваше досега да забележиш.

— Но нали ти не искаш да те видя.

У Ибрахим се надигаше необяснимо нежелание. Мислеше вече не за насладите, а как да отстъпи с достойнство и как да се държи по-нататък с това странно момиче. Право казано, Рушен като жена не привличаше с нищо Ибрахим. Жената трябва да бъде безмълвно средство за наслада, а не да се впуска във възвишено философст-вуване веднага щом влезе в спалнята.

— Чия дъщеря си? — попита той, за да печели време.

— Кралска! — засмя се Настася, като тръсна дръзко пищните си червеникави коси.

Ибрахим не разбра. Или не повярва.

— Чия, чия?

— Казах ти — кралска.

— Къде те намериха?

— В кралството.

— Къде точно, питам.

— Където бях, вече ме няма.