Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Но защо пият кръв?
Идит стисна разпятието на шията си.
— Стригоят обитава човешко тяло и го превръща в убиец, защото му е нужно да пие кръв. От нея той взима сили.
— Какво стана със селото? — попита сър Годфри.
— Турският командир постъпи много смело. Той прекрати атаката и накара свещеника да донесе съда със Светото причастие. Свещеникът го направи и го държеше високо, докато войниците отново нападнаха. Едва този път те успяха да убият дърваря и жена му, после запалиха огън и телата бяха незабавно изгорени. Изглежда, ако това се направи бързо, демоните действително са прогонени и трябва да се върнат в адската бездна.
Гласът на заклинателката затихна и Александър се втренчи в мрака на нощта.
— С това ли си имаме работа тук, госпожо?
— Да, Александър. Не се борим срещу хора от плът и кръв, а срещу адски изчадия.
— И няма ли начин да разберем кои са обладаните от духове?
— Не, няма. Те говорят, пеят, плачат, ядат и пият. Държат се като нормални хора, селяни или господари. Знам само, че не могат да взимат причастие. Ако ги разкрием, а това е трудно, те ще покажат истинската си природа.
— И колко може да са? — попита Александър.
— Не знам. Може да е един, може да са шест, двадесет, тридесет или четиридесет.
— Увеличава ли се броят им?
— Очевидно не, но ако тялото, обладано от стригои не бъде умъртвено и изгорено, демонът преминава у някой друг. Като някаква ужасна чума, която убива и се разпространява.
Александър затвори очи и се помоли Бог да му даде сила. Потръпна, като си спомни кървавата сцена в къщата.
— Дано не са те — промърмори той. — Не може ли да е нещо друго? Защо мислиш, че създанията, извършили убийствата, за които си чула, са стригои?
— По две причини. Първо, университетът има богат архив и библиотеки. В една от тях има хроника на един монах от Осни. Тя е пълна със странни истории — за видения, чудодейни излекувания и страшни събития. Монахът я е писал около петдесет години след нашествието на норманите. В нея се споменава за странен орден, който се появил на крайбрежието на Кент, а после се преместил в графство Оксфорд. Членовете му се настанили в една стара кула в пустошта и я възстановили. Представяли се за вярващи мъже и жени, поклонници, изпълняващи тържествен обет. После започнали убийствата.
— Стригои ли са били? — прекъсна я Александър.
— Да, идвали от Влахия или от една област, близо до Молдавия — едно от Балканските княжества. Уилям, първият нормански крал унищожил кулата…
— А стригоите?
— Един Бог знае, но подозирам, че не всички тела са били унищожени.
— Защо казваш това, госпожо?
— Подозирам, че предводителят на стригоите, които Уилям Завоевателят унищожил, е бил погребан в някакво подземие. Гробът му е бил отворен и сега духът на стригоя е свободен и броди, където пожелае.
— Значи — намеси се сър Годфри, — той може да е само един?
— Да, но той е техният владетел и е призовал васалите си на помощ.
— Защо не можем да унищожим гроба му? — попита Александър.
Сестра Идит се усмихна.
— Но къде е той? Пък и злото вече е сторено — духът е освободен. Навярно е вече в някое тяло.
— Как стригоите подбират онези, които обсебват? Заклинателката се усмихна.
— Хората мислят, че само злото привлича подобни демони. Понякога е така, но слабите духом, онези, които не са защитени, онези които не се причестяват редовно, всички са уязвими за демона.
Сър Годфри се приведе към нея.
— Разказът ти не е свършил, нали, госпожо?
Александър почувства как тялото на заклинателката потръпва от страх.
— Тъй като аз бях помогнала за разкриването на убийците, турският командир позволи на хоспиталиерите да ме откупят и да ме върнат в Англия. Преди да тръгна, този човек, добър мюсюлманин, ми каза нещо много странно. — Сестра Идит разхлаби превръзката на очите си.
— И какво е то?
— Каза ми, че преди последният стригои да бъде унищожен в кървавото клане край колибата на дърваря, той изкрещял ужасно пророчество.
Заклинателката кръстоса ръце и се приведе, сякаш изпитваше болка.
— Госпожо, трябва да ми кажеш!
— Стригоят изпищял: „Кажи на сляпата, че отново ще се срещнем. Тя ще бъде по-стара и ще я придружава кралски син!“