Ледено ухапване

— И защо вече не го правят?

— Не разполагаме с достатъчно пазители. Освен това мороите охраняват кампуса с магически защити и ръководството смята, че не е нужно да има постоянна стража.

При условие, че хората не пробият магическите защити, помислих си аз.

За кратко си позволих да се отдам на надеждата, че Дмитрий ме е довел на романтично усамотение в гората. Но след това чух гласове от другия край на хижата. И в следващия миг в съзнанието ми се разнесе познатото бръмчене. Лиса беше тук.

Двамата с Дмитрий заобиколихме хижата и пред погледите ни се разкри смайваща сцена. Там се простираше малко езеро, изцяло замръзнало, а по леда Кристиан и Лиса се пързаляха с кънки. С тях, но с гръб към мен, беше една жена, която не познавах. Видях само как черната й коса се разпиля по лицето й, когато спря с грациозно движение.

Като ме видя, Лиса ми се усмихна и се провикна:

— Роуз!

Докато Лиса ми говореше, Кристиан ме стрелна с поглед и аз останах с впечатлението, че прекъсвам романтичен момент.

С предпазливи движения Лиса се приближи към брега на езерото. Личеше си, че не е много опитна в пързалянето с кънки.

Аз я гледах смаяно и ревниво.

— Благодаря ти, че ме покани на купона.

— Предположих, че си заета — отвърна тя. — А и това е тайна. Не бива да сме тук.

Кристиан застана до нея и не след дълго непозната жена го последва.

— Водиш неканени гости на купона, а, Димка? — попита тя. Зачудих се на кого говори, докато не чух Дмитрий да се смее. Не го правеше често, затова се изненадах още повече.

— Невъзможно е да държиш Роуз далече от местата, където не би трябвало да бъде. Накрая тя винаги ги намира.

Жената се усмихна и се обърна, като отметна дългата си коса през рамо, така че изведнъж видях цялото й лице. Трябваше да впрегна всеки грам от моите и без това вече поразклатени способности за самоконтрол, за да не реагирам при вида й. Върху сърцевидното й лице се открояваха големи светлосини очи, същите като на Кристиан. Устните, които ми се усмихваха, бяха деликатни и красиви, покрити с фин розов гланц, който подчертаваше високите, изящни скули.

Но кожата върху лявата й буза, която би трябвало да е бяла и гладка, бе набраздена с дълбоки пурпурни белези. Сякаш някой я бе ухапал жестоко и направо бе откъснал част от бузата. Което, осъзнах аз, действително се бе случило някога.

Преглътнах. Внезапно се досетих коя е тя — лелята на Кристиан. Когато неговите родители станали стригои, те се върнали за него с надеждата да го вземат и по-късно, когато порасне, също да го направят стригой. Не знаех всички подробности, но бях слушала, че леля му го защитила от тях. Но както споменах по-рано, стригоите са смъртно опасни. Тя успяла да разсее вниманието им до идването на пазителите, но не се отървала без рани.

Жената ми протегна ръката си, скрита в ръкавица.

— Аз съм Таша Озера — представи се. — Много съм слушала за теб, Роуз.

Удостоих Кристиан с един заплашителен поглед, но Таша само се засмя.

— Не се безпокой — успокои ме. — Разказвал ми е само добри неща.

— Не, не съм — побърза да я опровергае Кристиан.

Тя поклати раздразнено глава.

— Честно казано, не мога да си обясня откъде е придобил такива ужасни маниери на общуване. Не и от мен. — Това е съвсем очевидно, помислих си аз.

— Какво правите тук? — попитах ги.

— Исках да прекарам малко време с тези двамата. — Лека бръчка се появи на челото й. — Но не обичам да се мотая из Академията. Там невинаги са много гостоприемни…

Отначало не я разбрах. Ръководството на Академията обикновено позволяваше на всеки член на кралска фамилия да посещава кампуса. Сетне се досетих.

— Заради… заради онова, което се е случило… Спомних си колко зле се отнасяха всички към Кристиан заради родителите му и не останах изненадана от откритието, че леля му е била подложена на същата дискриминация.

Таша сви рамене.

— Така стоят нещата. — Потърка ръце и въздъхна. От дъха й в студения въздух се образува заскрежено облаче. — Но по-добре да влезем вътре и да си запалим огън.

Хвърлих един последен, изпълнен с копнеж поглед към замръзналото езеро и ги последвах вътре. Хижата беше учудващо скромно обзаведена, потънала в прахоляк. Имаше само една стая. В ъгъла бе поставено тясно легло, без завивки, а върху стената се виждаха няколко лавици, където навярно са подреждали хранителните продукти. Но имаше и огнище и не след дълго огънят стопли малкото помещение. Петимата насядахме на пода, сгушени около бумтящите пламъци, а Таша ни поднесе бонбони Маршмалоу, които разтопихме на огъня.

Докато се наслаждавахме на това лепкаво блаженство, Лиса и Кристиан си бъбреха задушевно, както винаги. За моя изненада Таша и Дмитрий също разговаряха доста свойски. Очевидно се познаваха. Всъщност никога досега не го бях виждала толкова оживен. Дори когато се държеше мило с мен, винаги запазваше сериозния си вид. А с Таша се шегуваше и смееше.