Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
Дори и Мейсън не успя да ме развесели. През остатъка от деня бях гневна, раздразнена и уверена, че всички клюкарстват зад гърба ми за майка ми и мен. Пропуснах обяда и отидох в библиотеката, за да прочета някоя книга по физиология и анатомия.
Когато стана време за тренировката ми след часовете с Дмитрий, направо се нахвърлих върху първото чучело, изпречило се пред очите ми. Забих здраво стиснатия си юмрук в гърдите му, съвсем леко вляво, но най-вече в центъра.
— Тук е — казах му. — Тук е сърцето, а гръдната кост и ребрата са пред него. Е, сега вече мога ли да го пронижа?
Скръстих ръце и му отправих триумфиращ поглед, докато го изчаквах да ме засипе с похвали за новите ми познания. Вместо това той само кимна в знак на потвърждение, сякаш бях длъжна да го зная. Е, длъжна си бях.
— А как ще проникнеш през гръдната кост и ребрата? — попита ме той.
Въздъхнах. Тъкмо бях се докопала до отговора на един въпрос, за да изникне следващият. Типично за Дмитрий.
Посветихме по-голямата част от днешното упражнение в практикуване на този удар, като той ми показа няколко техники за най-бързо умъртвяване на противника. Всяко движение, което правеше, беше грациозно и в същото време смъртоносно. Правеше го с такава лекота, че изглеждаше много лесно за изпълнение, но аз знаех колко тренировки е изисквало това умение.
Когато внезапно протегна ръка и ми подаде сребърния кол, аз отначало не разбрах намерението му.
— Нима ми го даваш?
В очите му проблеснаха искри.
— Не мога да повярвам, че се колебаеш. Мислех си, че ще го грабнеш и ще офейкаш с него.
— Не си ли ме учил, че трябва винаги да се сдържам?
— Не във всичко.
— Но за някои неща — да, нали?
Долових двусмислеността в собствената ми интонация и се зачудих откъде се взе. Още преди време се бях примирила с мисълта, че съществуват твърде много причини, за да храня романтични илюзии спрямо него. Но понякога се забравях и ми се щеше и той да го прави. Хубаво щеше да бъде, ако знаех, че още ме желае, че още го подлудявам. Но сега, като се вгледах в него, осъзнах, че той може би никога не губи контрол, защото вече не го подлудявам. Доста потискаща мисъл.
— Разбира се — каза Дмитрий без никакви признаци, че обсъждаме нещо извън учебната програма. — То е като всичко останало. Баланс. Да знаеш какво да преследваш и от какво да се откажеш. — Наблегна на последните думи.
За кратко погледите ни се преплетоха и усетих как ме прониза електрически ток. Той явно бе разбрал за какво говорех. И както винаги го подмина и се държа като мой учител, какъвто и трябваше да бъде. С въздишка потиснах чувствата си към него и си напомних, че в момента докосвам оръжието, за което копнеех от дете. Отново ме връхлетяха спомените за фамилията Бадика. Стригоите бяха някъде там. Трябваше да се съсредоточа.
Колебливо, едва ли не благоговейно, протегнах ръка и пръстите ми обхванаха дръжката. Металът бе хладен и в първия миг кожата ми леко изтръпна. По дължината на дръжката бяха издълбани резки за по-добър захват, но като прокарах пръсти по останалата част, установих, че повърхността й е гладка като стъкло. Взех сребърния кол от ръката му и дълго го изучавах, докато свикна с тежестта му. Една нетърпелива част от мен копнееше да се развърти и да наръга светкавично всички чучела, но вместо това вдигнах очи към лицето на Дмитрий и попитах:
— Какво трябва да направя първо?
Според типичния за него маниер той ми изреди основните правила, като наблегна на усъвършенстването на начина, по който държах и се движех със сребърния кол. След това най-после ми позволи да атакувам едно от чучелата и аз наистина установих, че това никак не е лесно. Явно еволюцията на човешкия род е постигнала завиден напредък, като е скрила сърцето зад солидната гръдна кост и ребрата. Но Дмитрий старателно и търпеливо ме насочваше във всяка моя стъпка, коригирайки дори и най-незначителните на пръв поглед детайли.
— Промуши го между ребрата, но с движение от долу нагоре — обясняваше ми той, докато ме гледаше как се опитвам да налучкам най-подходящата точка за пронизване между костите. — На теб специално ще ти бъде по-лесно, защото ще си по-ниска от повечето ти противници. Освен това можеш да го плъзнеш по дължината под най-долното ребро.
Когато практическото упражнение за днес приключи, той отново взе сребърния кол от ръката ми и кимна одобрително:
— Добре. Много добре.
Изгледах го изненадано. Обикновено беше крайно пестелив откъм похвали.
— Наистина ли?
— Правиш го с лекота, сякаш си го практикувала от много години.
Докато излизахме от залата за тренировки, усетих как върху лицето ми разцъфва усмивка на радост. Щом наближихме вратата, зърнах едно чучело с къдрава червена коса. Внезапно в спомените ми връхлетяха всичките неприятни преживелици от класната стая, по-точно от последния час при Стан Алто. Намръщих се.