Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
— Мога ли следващия път да тренирам върху онова чучело?
Дмитрий взе палтото си от закачалката и го облече. Беше дълго, кафяво, изработено от специално обработена, изкуствено състарена кожа. Много приличаше на каубойски дъстър, макар че той не бе съгласен с това определение. Цялата работа беше в това, че Дмитрий тайно се прехласваше по Дивия запад. Не разбирах напълно тази негова мания, но не проумявах и странните му музикални предпочитания.
— Не мисля, че ще е здравословно за теб — отбеляза той.
— Ще е по-добре, отколкото да се упражнявам върху самата нея — промърморих и преметнах раницата си през рамо. Тръгнахме да излизаме от гимнастическия салон.
— Насилието не е отговор на проблемите ти — поучи ме той мъдро.
— Тя е тази, която има проблеми. А и мислех, че в това е целта на обучението ми — да ме научи, че насилието е отговорът.
— Само срещу онези, които първи упражнят насилие срещу теб. Майка ти не те напада. Вие двете твърде много си приличате, това е всичко.
Заковах се на място.
— Изобщо не съм като нея! Искам да кажа, че… имаме почти еднакви очи. Но аз съм доста по-висока. И косата ми е напълно различна. — Посочих към конската опашка отзад на тила ми, просто за всеки случай, ако досега не е забелязал, че моята тъмнокестенява, почти черна коса по нищо не прилича на червеникавокестенявите къдрици на майка ми.
Лицето му все още имаше развеселено изражение, но очите му оставаха сериозни.
— Не говоря за външността ти и ти много добре го знаеш.
Извърнах лице от пронизващия му всезнаещ поглед. Хлътнах по Дмитрий още щом го видях и не защото беше толкова секси. Имах чувството, че той разбира онази част от мен, която самата аз не проумявах, а понякога пък бях напълно сигурна, че разбирам това в него, което самият той не разбираше.
Единственият проблем се свеждаше до това, че имаше дразнещия навик да ми изтъква разни неща за мен, с които не исках да съм наясно.
— Мислиш, че ревнувам?
— А не е ли така? — попита той. Адски мразех да ми отговаря на въпросите с въпрос. — И ако е, от какво точно ревнуваш?
Отново извърнах очи към Дмитрий.
— Не зная. Може би просто я ревнувам заради славата й. Или пък защото отделя много повече време на репутацията си, отколкото на мен. Не зная.
— Не смяташ, че това, което прави тя, заслужава уважение?
— Да. Не. Не зная. Но просто ми звучи като… не зная… сякаш се хвали. Сякаш го прави само за слава. — Свих устни в гримаса. — И заради почетните знаци. — Мълниите бяха татуировки, с които награждаваха пазителите, след като убиеха някой стригои. Всяка представляваше две Х-образно преплетени светкавици. Поставяха се отзад на тила и бяха мерило за опитността на пазителя.
— Мислиш, че само заради няколко такива знака си струва да се изправиш срещу стригои? Смятах, че си научила нещо повече от видяното в къщата на Бадика.
Почувствах се крайно глупаво.
— Не исках да кажа това…
— Ела с мен.
Спрях се.
— Какво?
Вървяхме към моето спално помещение, но той кимна с глава към противоположния край на кампуса.
— Искам да ти покажа нещо.
— Какво?
— Че не всички белези са почетни знаци.
Глава 5
Нямах представа за какво говореше Дмитрий, но го последвах послушно. За моя изненада той ме поведе извън границите на кампуса, към околните гори. Академията притежаваше много земя, но не цялата се използваше за образователна дейност. Ние се намирахме в една усамотена част от Монтана и понякога ни се струваше, че единствено нашето училище оживява тази пустош.
Известно време крачехме мълчаливо, а дебелият девствен сняг скърцаше под краката ни. Няколко птици прехвръкнаха над главите ни, докато пееха своите поздрави към изгряващото слънце, но най-често наоколо се виждаха натежали от снега вечнозелени дървета. Налагаше се да вървя бързо, за да не изоставам от Дмитрий, чиито крачки бяха по-големи от моите, пък и дебелият сняг забавяше напредването ни. Не след дълго отпред се появи нещо дълго и тъмно. Някаква ниска сграда.
— Какво е това? — попитах. Преди той да ми отговори, се досетих, че е малка дървена хижа. По-отблизо се виждаше, че дървените трупи са стари и на някои места прогнили, а покривът е леко поддал.
— Това е стар наблюдателен пост — обясни ми Дмитрий. — Тук, край границата на кампуса, са живеели пазители, за да следят за появата на стригои.