Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Бурук Бледия — беше вдигнал глава — примига със замъглени очи.
— Кой идва?
— Хул Бедикт — отвърна Серен Педак.
Търговецът облиза устни.
— Старият Страж?
— Да. Макар че те съветвам да не го наричаш с тази титла. Отдавна е върнал Кралската стрела.
— С което предаде ледериите, да. — Бурук се изсмя. — Горкия доблестен глупак. Честта иска безчестие, това ако не е смешно — здраве му кажи. Виждала ли си някога ледена планина в морето? Къса се и се къса под вечно дъвчещите зъби на солената вода. Ей така. — Обърна отново бутилката и ябълката на гърлото му заподскача.
— Безчестието ли те прави толкова жаден, Бурук?
Той пусна бутилката и я изгледа сърдито. После се усмихна.
— Пресъхна ми гърлото, Аквитор. Като на удавник, глътнал въздух.
— Само дето не е въздух, а вода.
Той сви рамене.
— Моментна изненада.
— Преодолей я тогава.
— Да. И в тези последни мигове звездите плуват по невидими течения.
Хул Бедикт се беше оправил, колкото можеше, с нереките и пристъпи в светлината на огъня. Беше висок почти колкото едур и бе загърнат в бялата козина на северен вълк, с вързана на плитка дълга, също толкова бяла коса. Лицето му бе потъмняло от слънцето и силните ветрове до цвета на щавена кожа. Очите му бяха избелели до сиво и сякаш човекът зад тях все беше някъде другаде. Серен Педак много добре знаеше, че това „другаде“ не е родният край.
„Да, духът е изгубен също като тази плът и кости, това тяло, стоящо пред нас.“
— Ела да се постоплиш, Хул Бедикт — промълви тя.
Той се взря в нея с унесения си поглед — привидно противоречие, което само той можеше да постигне.
Бурук Бледия се изсмя.
— Има ли смисъл? Топлото така и няма да стигне до него през тези кожи. Гладен ли си, Бедикт? Жаден? Не мисля. Какво ще кажеш за жена? Мога да ти заделя някоя от моите — миличките чакат във фургона ми. — Отпи от бутилката, млясна и му я подаде. — Малко от това? Олеле, колко зле крие отвращението си!
Загледана в стария Страж, Серен попита:
— Откъм прохода ли идваш? Снеговете стопиха ли се?
Хул Бедикт хвърли поглед към фургоните. Думите излязоха от устата му някак непохватно, сякаш не беше говорил от много време.
— Ще минат.
— Накъде си тръгнал?
— С вас.
Серен повдигна вежди.
Бурук Бледия се изсмя и размаха бутилката — беше празна, освен няколкото капки на дъното, които паднаха със съсък в огъня.
— О, добра компания, няма що! На всяка цена! Нереките ще се радват.
Изправи се, залитна опасно към огъня, махна за последно с ръка и се заклатушка към фургона си.
Серен и Хул гледаха след него, докато не се скри в тъмното. Нереките се бяха върнали при постелите си, но всички седяха будни и очите им бляскаха с отражението на пламъците — гледаха в стария Страж, който се приближи до огъня, бавно седна и протегна кокалестите си ръце към пламъците.
Можеха и да са по-нежни, отколкото изглеждаха, припомни си Серен. Споменът обаче бе като да разбъркаш отдавна изстинала пепел и тя хвърли още една цепеница в алчните пламъци и се загледа в искрите, които заподскачаха в тъмното.
— Смята да остане гост на хиротите до Великата среща, нали?
Тя го стрелна с очи и сви рамене.
— Така мисля. Затова ли си решил да ни придружиш?
— Тази среща няма да е като предишните договори — отвърна той. — Едурите вече не са разделени. Кралят-магьосник управлява неоспоримо.
— Всичко е променено, да.
— И затова Дисканар праща Бурук Бледия.
Тя изсумтя и срита в огъня една цепеница, изтъркаляла се навън.
— Лош избор. Съмнявам се, че ще остане достатъчно трезвен, за да шпионира кой знае колко.
— Седем търговски къщи и двайсет и осем кораба са слезли при лежбището Калах — каза Хул Бедикт и изпука пръсти.
— Знам.
— Делегацията на Дисканар ще твърди, че ловът е бил неразрешен. Ще го осъдят. Ще го използват, за да заявят, че старият договор е с недостатъци и трябва да се ревизира. За изгубените тюлени ще направят великодушен жест — като хвърлят злато в нозете на Ханан Мосаг.