Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Копаеш дупка? Колко надолу?
— До основната скала, разбира се. Иначе няма да стане.
— И я пълниш с чакъл.
— И го натъпкваш здраво, да.
Техол взе още една фурма и забърса праха от нея — Бъг пак беше събирал от остатъците по пазара, като се бе надхитрял с плъхове и псета.
— Доста впечатляващо кухненско огнище би се получило.
— И още как.
— Ще си готвиш спокойно, доволен, като знаеш, че плочата няма да помръдне, освен при земетресение…
— О, и земетресение ще издържи. Щото чакълът поема трептенето.
— Невероятно. — Техол изплю костилката. — Какво мислиш? Дали да ставам днес от леглото?
— Няма причина да… — Слугата изведнъж млъкна, после замислено килна глава. — О, между другото, май ще трябва.
— Сериозно? Дано само не ми губиш времето.
— Три жени ни навестиха тази заран.
— Три жени. — Техол зазяпа най-близкия мост на Третата тераса, хората и колите, които се движеха по него. — Не познавам три жени, Бъг, а и да познавах, идването им едновременно би трябвало да е повод за ужас, а не за това небрежно „о, между другото“.
— Да де, но не ги познаваш. Нито една от тях. Поне не мисля, че ги познаваш. Все едно, за мен бяха нови лица.
— Нови? Не си ги виждал никога? Даже на пазара? По крайбрежната?
— Не съм. Може да са от другите градове или от някое село. И говореха странно.
— И попитаха за мен по име?
— Е, не точно. Искаха да разберат дали това е къщата на човека, който спи на покрива си.
— Щом е трябвало да питат това, наистина са от някое гнусно, затънало в кал село. Какво още искаха да разберат? Цвета на косата ти? С какво си облечен, докато стоиш там пред тях? Не искаха ли да им кажеш и собствените им имена? Кажи ми, сестри ли бяха?
— Не, доколкото забелязах. Хубави жени. Млади и налети. Но теб, предполагам, не те интересува.
— Слугите не бива да предполагат. Хубави. Млади и налети. Сигурен ли си, че бяха жени?
— О, да, съвсем сигурен. Дори евнусите нямат толкова големи гърди, или толкова закръглени, или, хм, толкова щръкнали, че, хм, момичетата можеха да си опрат брадичките на тях…
Техол усети, че неволно е станал от леглото. Не разбра кога го беше направил, но му се стори съвсем естествено.
— Не я ли свърши тази риза, Бъг?
Слугата я вдигна пак.
— Като навиеш единия ръкав, става, мисля.
— Най-после пак мога да се покажа пред обществото. Вържи ги там краищата или каквото им правиш, и ми я дай тука.
— Но с панталоните още не съм почнал…
— Зарежи го това — прекъсна го Техол и уви спалния чаршаф около кръста си — веднъж, дваж, трети път, накрая го затъкна над едното бедро. После се спря, със странно изражение. — Бъг, в името на Блудния, да спрем малко с тия фурми за известно време, а? Та къде, викаш, са тези грандиозно надарени три сестрички?
— На улица „Червена“. В „При Хулдо“.
— В дупките или на двора?
— На двора.
— Това поне е добре. Мислиш ли, че Хулдо може да е забравил?
— Не. Но повечето време прекарва на Удавянията.
Техол се усмихна и затърка зъбите си с пръст.
— Печели или губи?
— Губи.
— Ха! — Той прокара ръка през косата си и се врътна небрежно. — Как изглеждам?
Бъг му подаде ризата.
— Чудя се как успяваш да ги запазиш тия мускули, като не правиш нищо.
— Черта на Бедикт, драги мой скръбен прислужнико. Трябва да видиш Брис, като е без броня. Но даже и той изглежда мършав, ако го сравниш с Хул. Колкото до средния син, аз, разбира се, съм съвършеният баланс. Остър ум, физическа сила и многобройни таланти, в добавка към естествения ми чар. Съчетани с необикновената ми способност да прахосвам всичко това, виждаш застаналата пред теб идеална кулминация.
— Чудесна вдъхновена реч — отвърна Бъг.
— Нали? Е, вече трябва да тръгвам. — Техол тръгна към стълбата и махна с ръка. — Ти почисти долу. Може да имаме гости тази вечер.
— Ако ми остане време.
Техол се спря при хлътналия участък на полусрутения покрив.
— А, да, трябва да правиш и панталони — вълната ще ти стигне ли?
— Ами, мога да направя единия крачол целия, или да ги направя по-къси.
— Колко къси?
— Доста.
— Давай с единия крачол.
— Да, господарю. А после трябва да ни намеря нещо за ядене. И за пиене.
Техол сложи ръце на кръста си.
— Не продадохме ли вече всичко освен едно легло и едно трикрако столче? Колко още неща можем да разкараме?
Бъг примига и призна:
— Не много. Какво искаш да ядем тази вечер?
— Нещо, дето се готви.
— Сготвено или нещо, дето трябва да се готви?
— И двете ме устройват.
— А дърва?
— Не ям дърва.
— За огнището.
— О, да. Ами, намери нещо. Виж това столче, на което седиш — всъщност не му трябват и трите крака, нали? Когато муфтата не върши работа, е време да се импровизира. Излизам да срещна трите си съдби, Бъг. Моли се Блудния да гледа на другата страна, нали?