Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Но той бе дошъл, за да чуе ударите. Вибрациите на камъка го призоваваха със сила, която не можеше да превъзмогне. Разумът му се бореше с копнежа да чуе отблизо гласовете на гномовете, но той беше взел своето решение още преди да дойде в този район. Укоряваше се за своята глупост, клатеше глава в отрицание. Но сякаш противно на разума краката му се размърдаха и го понесоха натам — по посока на звука, на отмерените удари на кирките.
Будните инстинкти на ловеца започнаха да се противят. Дризт не биваше да се приближава много до свиърфнеблите, ала мрачният елф вече се бе покачил на високата каменна тераса, издигаща се над миньорския лагер, и нямаше намерение да си тръгва. В продължение на няколко дни, или поне така му се струваше, обикаля в близост до мината, за да долавя частици от разговорите на гномовете, да ги гледа как работят или играят.
Когато неизбежният ден настъпи и миньорите започнаха да прибират количките си, Дризт осъзна своето безразсъдство. Не беше посмял да отиде при лукавите гномове, беше отрекъл жестоката истина са собственото си съществуване. Сега трябваше да се върне в малката си, празна дупка и да живее още по-самотен със спомените си за изминалите няколко дни.
Количките се скриха от погледа му, продължаваха надолу по тунелите към града на свиърфнеблите. Дризт направи няколко крачки към своето убежище, пещерата на мъха с бързото поточе и гъбената горичка на миконидите.
Мрачният елф така и не успя да зърне отново това място до края на живота си.
По-късно Дризт дори не си спомняше кога е променил посоката. Беше взел несъзнателно решение. Нещо го беше привлякло — вероятно продължителния тропот на вагонетките с руда. Когато дочу трясъка на огромната порта на Блингденстоун, вече знаеше какво да стори.
— Гуенивар — прошепна той на статуетката и се сепна от силата на собствения си глас. Гномовете, застанали на пост при големите стълби, бяха прекалено заети със своя разговор и мрачният елф остана незабелязан.
Сив дим се изви около фигурата и пантерата се отзова на повика на своя господар. Прибрала ушите си назад, котката внимателно задуши наоколо в опити да разбере какво е това непознато място.
Дризт си пое дълбоко дъх и вложи всичките си усилия, за да изрече следващите си думи:
— Приятелко моя, исках да се сбогуваме — прошепна той. Гуенивар наостри уши, зениците на искрящите й жълти очи се разшириха, докато огледа набързо своя господар, после отново се свиха.
— В случай че… — продължи Дризт. — Не издържам повече да живея там, Гуенивар. Страхувам се, че започвам да губя всичко, което е придавало смисъл на живота ми. Опасявам се, че ще загубя себе си — той погледна назад към стълбата, отвеждаща до Блингденстоун. — Това е по-ценно от собствения ми живот. Разбираш ли ме, Гуенивар? Имам нужда от нещо повече. Нещо повече от всекидневната борба за оцеляване. Имам нужда от живот, който да не се определя от свирепите инстинкти на това чудовище, в което съм се превърнал.
Дризт се свлече по каменната стена на прохода. На думи всичко звучеше така просто и логично, но той знаеше, че всяка стъпка нагоре по широката стълба, отвеждаща в града на лукавите гномове, ще е изпитание за неговата смелост и собствените му убеждения. Мрачният елф си припомни деня, в който стоеше на онази издатина точно над самите порти на Блингденстоун. Колкото и силно да го желаеше тогава, той не успя да събере смелост и да последва свиърфнеблите. Стоеше като парализиран и не можеше да помръдне, докато си представяше как притичва през портите и влиза в града.
— Приятелко моя, ти рядко си ме укорявала — промълви Дризт на пантерата — и винаги си ме осъждала с право. Можеш ли да ме разбереш, Гуенивар? В следващите няколко мига може би ще се разделим завинаги. Но разбираш ли защо трябва да постъпя така?
Гуенивар се притисна към Дризт и потърка главата си в гърдите му.
— Приятелко моя — прошепна на котката той. — Върни се сега, преди да съм изгубил кураж. Върви си у дома и се моли да се срещнем отново — Гуенивар покорно се отдръпна и закрачи към статуетката. На мрачният елф му се стори, че този път пантерата сякаш изчезна много по-бързо от преди. Накрая само статуетката остана на земята. Дризт я вдигна и я разгледа — за пореден път обмисляше риска, който трябваше да поеме.
После, подтикван от същите нужди, които го бяха довели чак дотук, мрачният елф изтича до стъпалата и започна да ги изкачва. Разговорът на стражите секна изведнъж, сякаш бяха усетили, че нещо или някой се приближава.