Елантрис

— Не я слушай, Ене — засмя се Кайн и сервира ново ухаещо ястие на масата. — Това е джиндоска храна. Готви се с толкова мазнина, че ако половината не падне на пода, значи има нещо нередно. Скоро ще свикнеш с пръчиците.

— Може да ползваш лъжица — предложи услужливо Даорн. — Адиен винаги яде така.

Сарене отклони поглед към Адиен — беше слабоват младеж наближаващ двайсетте. Беше блед и имаше странно, притеснително изражение. Ядеше някак сковано и неконтролируемо. Докато се хранеше, си мърмореше, май числа. Сарене беше виждала и преди такива хора, които не бяха съвсем наред.

— Татко, храната е прекрасна. — Лукел отклони вниманието от брат си. — Мисля, че не си ни готвил досега това ястие със скаридите.

— Нарича се хай ко — отвърна Кайн с пресипналия си глас. — Научих го от един пътуващ търговец миналата година, докато още учеше в Сворден.

— Шестнайсет милиона четиристотин хиляди седемстотин седемдесет и две — измърмори Адиен. — Толкова крачки има до Сворден.

Сарене се сепна, но останалите не му обърнаха внимание и тя реши да последва примера им.

— Наистина е чудесно, чичо. Не си представях, че може да си готвач.

— Винаги ми е харесвало — обясни той, докато се настаняваше на стола си. — Щях да ти правя разни неща, но главната готвачка на майка ти си беше втълпила, че кралските особи нямат място в кухнята. Опитах се да изтъкна, че всъщност кухните ми принадлежат отчасти, но тя така и не ми позволи да припаря там.

— Не ти е направила услуга — каза Сарене. — Нали не готвиш само ти?

Кайн поклати глава.

— Не, за щастие. Даора също се справя много добре.

Сарене примигна изненадано.

— Значи си нямате постоянен готвач.

Кайн и Даора поклатиха глави едновременно.

— Татко е нашият готвач — добави Кайсе.

— Никакви слуги ли нямате? — продължи да пита Сарене. Беше решила, че липсата на прислуга е заради желанието на Кайн да изкарат вечерта в по-задушевна атмосфера.

— Никакви — отговори Кайн.

— Но защо?

Кайн погледна жена си и после отново Сарене.

— Нали знаеш какво се случи преди десет години?

— Реод? Наказанието?

— Да, но знаеш ли какво означава то?

Сарене се замисли и сви леко рамене.

— Краят на Елантрис.

Кайн кимна.

— Сигурно никога не си виждала елантрисец. Беше твърде малка, когато дойде реод. Трудно е да се обясни как се промениха нещата след това бедствие. Елантрис беше най-красивото място на света. Повярвай, бил съм навсякъде. Беше монумент от светещ мрамор и лъскав метал, а жителите му изглеждаха от същия материал. След това пропаднаха.

— Да, изучавала съм го — кимна Сарене. — Кожата им е станала на тъмни петна, а косата е почнала да пада…

— Това може да се научи от книгите, но не си го преживяла. Не знаеш какъв ужас настана, когато хората видяха как божествата им падат. Това унищожи управлението на Арелон и страната потъна в хаос. — Той замълча за момент. — Слугите започнаха революцията, Сарене. Щом господарите им паднаха, слугите се обърнаха срещу тях. Според сегашните благородници точно доброто отношение към нисшата класа ги е подтикнало да свалят бившите си господари при първата проява на слабост. Според мен беше просто страхът. Смес от невежия страх, че елантрисците имат някаква ужасна болест, и от ужаса, че някой, когото си почитал, се срива пред очите ти. Слугите причиниха повечето щети. Първо на малки групи, а после в унищожителни масови безредици. Убиваха всеки елантрисец, до когото се докопаха. Най-могъщите бяха първи, но след това продължиха и с по-слабите. Не се ограничаваха само с елантрисците, нападаха роднини, приятели и дори хора, назначени на важни постове. Двамата с Даора гледахме ужасено и се радвахме, че в семейството ни няма елантрисци. След тази нощ така и не посмяхме повече да си вземем прислуга.