Френска целувка (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Френска целувка (Книга 1)». Краткое содержание книги:
— Ами мадмоазел Сирик? — попита той. — Мило никога не употребяваше пред хората си собственото име на Сутан, за да не показва, че изпитва към нея нещо повече от професионален интерес. — Тя знае ли нещо? И по-специално за това, че сте претърсвали апартамента на Тери Хей?
— Не мога да я понасям — отвърна Данте.
Лицето на Мило придоби такова изражение, сякаш Данте бе пръднал.
— Не можеш да я понасяш, защото е будистка, докато ти самият не вярваш в нищо, нали? Нейният мироглед ти е напълно чужд, защото си неспособен да възприемеш самата идея на вярата. Самият аз съм се опитвал да те просветя в пътищата господни и знам, че е безнадеждно. — Той прокара пръст по острието на кинжала. — Добре е да не забравиш, че апартаментът на Хей е неин.
— Тя е кучка.
— Казваш го, защото е кхмерка — отвърна Мило. „Всички виетнамци сте една стока“, мина му през ума, като гледаше свирепото изражение на Данте. — Все пак имай предвид, че тя не се лъже лесно. А ако разбере, че имаш нещо общо със смъртта на любовника й, ще ти извади сърцето, без да й мигне окото. И двамата знаем какви чувства изпитва към виетнамците, нали?
Данте се ухили мрачно.
— Тези неща май действително те възбуждат. — Мило потисна гнева и отвращението си, предизвикани от обидите по адрес на Сутан. „Данте е само едно животно, помисли си той, какво може да се очаква от подобно жалко създание.“
— Тази кучка не знае нищо, специално се постарах.
— Добре — кимна Мило. — Постарай се това да се върне в апартамента на Тери Хей. — Той подаде картичката на Данте. — И да се остави така, че да бие на очи. Колкото по-скоро я намери мадмоазел Сирик, толкова по-добре.
Виетнамецът взе картичката и погледна часовника си.
— След десет минути имате обяд с мосю Логрази — каза той.
„Добро куче си ти, каза си Мило. Опасно, спор няма, но и вярно.“ Той стана, оправи сакото си и каза:
— Готов съм.
Логрази, в зависимост от това колко надълбоко под лъскавата му външност го изследваше човек, бе или богат американски бизнесмен, занимаващ се с внос и износ на стоки, или „капо“ от висок ранг в Обществото на седемте фамилии, известно още като Мафия. Излишно е да се споменава, че Мило го бе изследвал доста надълбоко.
Той намираше, че Логрази притежава специфичната мургава, лъскава и мазна красота, утвърдена като модел от американските актьори, опитващи се да играят италианци в „Кръстникът“. Тяхната външност обаче, тяхната морна изнеженост, резултат на алкохолното ежедневие в кънтри клубовете, в никакъв случай не бе европейска. Независимо от това, Логрази ревностно им подражаваше, като при това в старанието си да изглежда едновременно трагичен и героичен, не успяваше нито в едното, нито в другото.
Въпреки всичко Мило го харесваше, макар да беше американец. Стараеше се да не се настройва срещу него, да не бъде предубеден.
Логрази беше не само изискан, но и умен — качество, което Мило оценяваше. Логрази, както и тези над него, от чието име той говореше и за които Мило можеше само да се досеща, имаха внушително влияние върху световната политика. Това означаваше, че в ядрото на Обществото стоят европейците.
Логрази винаги бе облечен елегантно и с вкус — костюми от „Бриони“, скъпи ризи и копринени вратовръзки от „А. Сулка“ — въобще, ако се съдете по дрехите му, той дори в ковчега си не би облякъл конфекция от „Брукс брадърс“.
Като добавка към всичко, той притежаваше и известна култура. Обичаше да разговаря за Шагал и Модилиани и по време на разходките си — той твърдеше, че ходенето избистря мозъка му, често отиваше в Ла Руш, града на художниците, където навремето бяха творили неговите любимци.
Понякога двамата с Мило обядваха в някой от парижките ресторанти — „О ке д’орсе“, „Льо Дюк“, „Льо Тру Гаскон“, но най-често се срещаха привечер да пийнат по нещо в „Клуб Фльорир“.
Мило харесваше това място заради красивото му разположение и близостта му до неговия дом на авеню „Ню Йорк“. Заведението се намираше във великолепна двуетажна сграда от осемнайсети век, скътана на улица „Жан Гужон“ — тиха и потънала, в зеленина, разположена в луксозния Осми район на Париж. Тук човек можеше да си отдъхне от бъркотията от хора и превозни средства, превърнала Плас дьо ла Конкорд в двайсет и четири часова лудница от смог и туристи — две неща, между които Мило не правеше особена разлика.