Френска целувка (Книга 1)

— Не мога да ти кажа нищо повече — завърши тя. — Дойдох, за да те закарам до църквата в Кънектикът, където ще те чакат от съдебномедицинската експертиза.

Без да продума, Сийв стана, намери тоалетната, влезе вътре и се взря в отражението си в огледалото. Не виждаше нищо, погледът му бе замъглен от внезапно нахлулите спомени. Маги. Какви бедра имаше тя и как обгръщаше с тях врата му, за да го придърпа в леглото. Но най-забележителното у нея бе търпението й. Тя никога не се оплакваше, когато той не се прибираше за вечеря — и за всичко останало. Нито когато пронизителният звън на телефона го измъкваше от завивките в три часа сутринта. А когато провали онзи уикенд в Поконос? Боже господи, тя беше вече в колата и го чакаше, когато трябваше да й каже: „Съжалявам, няма да мога.“

Не, каза си той със съжаление, Маги така и не се оплака. Просто един ден си отиде и смени телефона си. Новият й номер го нямаше в указателя и той отначало смяташе да го поиска от телефонната компания, но после се отказа. Какво би могъл да й каже, ако се обадеше? Тя го бе напуснала и той много добре знаеше защо, но това не променяше нещата — работата му си оставаше най-важна от всичко — преди, сега и завинаги.

Сийв Гуарда бе обрекъл себе си на закона и от години му служеше вярно като на Господ.

Действително законът бе религия за него, доколкото в негово лице той виждаше моралната опора на всяко общество. Той приемаше незачитането на закона като настъпление на хаоса, то го караше да чува тържествуващите фанфари на анархията, да усеща гибелен, смразяващ повей, застрашаващ да помете всичко добро, достигнато от обществото през вековете.

Накратко, Сийв се чувстваше призван да се бори в името на закона и това бе за него откровение, силно, светло и пронизващо като Божията светлина, докоснала Тома Аквински.

Ето защо Маги, макар и да се бе опитала да стопли закоравялото му сърце, не бе успяла да го отклони от праволинейния му курс. Той бе монах, отдаден в служба на висша повеля.

„Какво ми става, по дяволите, мина през ума му. Брат ми е мъртъв, а аз мисля за Маги.“ Неочаквано откри връзката. Животът, който водеше, бе лишен от много нормални за всеки човек неща. Приятели, семеен живот, любов — всичко това беше изтикано на заден план. Маги си отиде, без дори да му каже сбогом. А ето, че сега му отнемаха и Доминик.

Сийв примигна. От огледалото го гледаше лице с ясно изразени черти, високи скули и уста, която Маги наричаше „жестока“. Тъмни очи, опъната гладка кожа, по която не можеше да се определи възрастта, мощна шия и остра черна коса. Кафявите очи се взираха в него с недоверие и почуда. Това бе лицето на брат му.

Той удари огледалото с юмрук, стъклото се пръсна и образът изчезна. Стори му се, че видя да пръска кръв и това му донесе известно облекчение, макар и неголямо.

Когато се върна при Даяна, срязаната му дясна ръка бе омотана с хартиена салфетка. Тя погледна процеждащата се кръв, но си замълча.

Бяха застанали досами вратата на операционната, Сийв не седна отново, нито проговори нещо. Трябваше да тръгват — в Ню Канаан ги чакаха много хора, а шосетата по това време бяха натоварени и пътят дотам нямаше да е кратък. По-късно щеше да посети съпругата на Ричард Ху — това бе лично негово задължение. Той съзнаваше всичко това, но не можеше да помръдне от мястото си.