Натоварени със зло

— Мисля, че едно случайно изстрелване… едно случайно неточно попадение… Струва ми се, това би било вече достатъчно, за да…

— Първо, това не е достатъчно — прогърмя гласът на Демиурга. — Второ, дори и да съумеете да организирате тази кланица, знаете ли как ще свърши тя? Слушайте, вас въобще учили ли са ви, че след шест месеца ще загине от деветдесет и пет до деветдесет и осем процента от цялото население? Тогава пред кого всъщност имате намерение да говорите „гордо и богохулно“ цели четиридесет и два месеца… а да не говорим за години?

Лицето на Колпаков беше останало без капчица кръв, но той не мислеше да се предава.

— Извинете — отвърна той напористо, — но аз изобщо нямах намерение да конкретизирам началото на хаоса. Винаги съм предполагал, че точно този момент ще бъде решен по ваше усмотрение. И железните скакалци на Авадон… и конните ангели-унищожители… и звездата Пелин… Въобще целият комплекс от дестабилизиращи мероприятия… Аз в никой случай не мога да поема отговорността за оптималния избор…

— Той не можел да поеме отговорността! — продължаваше да гърми гласът на Демиурга. — Не разбирате ли, че точно това е главното — оптималният избор! Максимум оцелели кози, при минимум агнета!

— Разрешете да отбележа! — не се предаваше Колпаков. — Започне ли хаоса, всичко останало е моя работа. Няма да остане нито едно агне! Колкото до хаоса… Съгласете се, че това е извън моята компетенция!

— Е, чак пък извън… — каза саркастично Демиургът. — Я погледнете какви сте ги насъчинявали тука… Между другото, кои са според вас агнетата?

И пак не трепна Колпаков. Отвърна пак като по книга:

— Доколкото ми е дадено да прозра висшите цели, това са сеячите. Сейте разумното, доброто, вечното. Мисля, че това е казано за тях.

— Ясно — каза Демиургът. — Свободен сте. Сергей Корнеевич, изпратете го.

Аз станах. Колпаков още седеше. На бузите му пламтяха червени петна. Тъкмо разлепи устни, за да каже нещо, когато Демиургът повиши глас:

— Да се изпрати! Не му подавайте палтото!

И се надигна нещастният Колпаков, и тръгна с наведена глава към антрето, и свали от закачалката разкошния си черен кожух, и дълго се мъчи като слепец да налучка ръкавите му, и се тресеше мъжествената му челюст, а наоколо кръжеше появилият се неизвестно от къде Ахасфер Лукич, стиснал чантата си като пушка готова за бой, и говореше непрестанно като латерна — гукаше, гълголеше, покрякваше като жерав:

— Не го преживявайте толкова, драги, не сте нито първият, нито последният, от къде да знаем ние с вас дали пък не е за добро… Четиридесет и две години все пак не са малко — толкова труд, толкова работа, такова адско напрежение и ни минутка отдих, никакво отпускане… Оставете тия глобални мероприятия! Ами че така щеше да се наложи да вдигнете ръка срещу своето отечество, срещу цялото човечество! Дали си струва? Не е ли по-добре да помислите най-напред за себе си, за това, какво ви е нужно лично на вас? Нещо, така да се каже, персонално… и в рамките на съществуващата действителност… без да се засягат никакви основи… Да речем, началник-отдел, а? Само като начало, а?