Натоварени със зло
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Петров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Натоварени със зло». Краткое содержание книги:
Многопластова философска притча за същността на човешката личност, за смисъла на човешкия живот и за морално-етичния избор, пред който се изправя всеки човек в един съдбовен миг от своя живот.
Това, разбира се, е само една най-груба схема, която не отчита никакви нюанси, нито множеството социални и лични причини, но според мен, тя обяснява основната маса престъпления, свързани с насилие.
Асколд: съществува ли талант за извършване на престъпление? В края на краищата, разработката и изпълнението на престъпния замисъл представляват, в най-широк смисъл, една игра, която изисква големи творчески способности, своеобразен естетически вкус и психологическа проницателност.
Може и така да е. Не споря. Нашата задача е да направим така, че на този човек да му е по-интересно да играе на всяка друга игра, отколкото на тази. Ако обществото не може да му предложи друго, освен с пот на киселата си физиономия да изкарва своя хляб, то няма какво да се чудим, че той предпочита да играе на стражари и апаши и се опитва да върви по ръба. Виж, ако знаехме как още от най-млада възраст да го привикнем към човечност и милосърдие, това би било най-добрата ваксина против бездуховността и против влечението към престъпен риск. Но каква полза да се говори, щом и днес, както и преди хиляди години, не знаем как да го направим!
„Да присадиш своята доброта в душата на детето, това е толкова рядка операция, колкото присаждането на сърце преди сто години“.
Г. А., сякаш между другото, каза: законът никога не наказва ПРЕСТЪПНИКА. Той наказва някаква трепереща, жалка, изплашена, каеща се твар, която никак не прилича на онзи нагъл, жесток и безжалостен мерзавец, вършил насилия преди много дни (и готов и занапред да ги върши, ако му се удаде да избегне наказанието). Какво се получава? Престъпникът сякаш е ненаказуем. Той или вече не е този, или още не е този, който трябва да бъде съден или наказван… Слава богу, поне смъртното наказание е отменено!
Ръкопис „ОЗ“ (5–9)
5. Този беше висок, с една глава над мене, облечен с дълго кожено палто. Влезе, свали огромната си кожена шапка, приглади косата си с ръка и каза спокойно:
— Колпаков. Имам определена среща за седемнадесет часа.
После изтърси шапката си от мокрия сняг, сложи я на масичката под огледалото, свали палтото си, („Благодаря, аз сам…“), и много нежно и с любов го сложи на закачалката.
Тръгнахме към Приемната. Той крачеше широко и безшумно, като на всяка крачка първо издаваше тяло напред, така пристъпват кокошките, и потриваше ръце, сякаш ги мие с въздух. В приемната се огледа бегло, но внимателно, като че искаше да прецени обстановката, а когато му предложих да седне в креслото, той се настани с вид на човек, готов дълго и търпеливо да чака. Ако се вълнуваше, то умело го прикриваше. Дори спря да си мие ръцете. Аз седнах на мястото си и казах:
— Можете да говорите.
Той се огледа още веднъж, този път с известно недоумение, но бързо се ориентира, (изглежда въобще умееше да се ориентира бързо) и започна да говори. Докато го наблюдавах как говори, не зная защо си спомних, че Юрий Павлович Герман наричаше такива хора „красиви, но вяли“. Толкова висок, така благообразен, толкова бял, и плещите широки, и пращи от здраве, и погледа стоманен, а в същото време някаква вялост и немощ във всичко: движенията плавни и забавени, гласът тих, тонът умерен. Умереност, ето неговият лозунг. Умереност и акуратност.
Той говореше в пространството пред себе си. (Откъде е разбрал, как ли се е досетил, че не аз съм неговият събеседник, щом в Приемната бяхме само двамата!…) Говореше като на доклад пред началството — без да чете, без да се запъва, но и без да се увлича много. Само понякога, когато ставаше дума за цифри, поглеждаше в малко листче, оказало се незабелязано в ръката му. Макар докладът му да беше без предварително заглавие, след първите няколко изречения се разбра, че става дума за „Необходими организационни и кадрови мероприятия, за подготовката и провеждането на кампанията по Страшния съд“.
Според моя хронометър, той говори почти десет минути — не достигнаха осемнадесет секунди, за да бъдат точно десет. Когато завърши, внимателно остави листчето си до пепелника върху полираната поставка на стенното огледало, сплете пръстите на големите си бели ръце и чинно ги отпусна на коленете си.
Демиургът мълча цяла минута, преди да зададе първия си въпрос: