Кучка
- Автор: Уолш Хелън
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кучка». Краткое содержание книги:
Миналата седмица, когато влизах в книжарницата, установих, че книгите от университетската библиотека активират алармената система. Пазачът ме накара да изпразня чантата си. Когато не намери нищо освен две разпокъсани книги от университета, той ме заля с извинения. А това ме накара да се замисля. Ако показвам книгите от библиотеката на влизане, ще мога да си изляза оттам, с каквото си поискам, нали така?
В библиотеката на свой ред свивам номер, като премествам някои от основните текстове за трети курс на един рафт, където има книги за обновлението на градовете в Корея. На библиотекарите ще са им нужни седмици, за да ги намерят. Да видим как ще се хареса това на другите. След това в малко по-добро настроение отивам в обемистия и подробен раздел по социология и намирам нужния ми ред. След това откривам книгата със сигнатура Р-654 1769-АВ, която помня като телефонен номер на близка приятелка. „Престъпление и девиантност в съвременна Великобритания“ от Джери О’Райли. Свалям книгата и разлиствам на четвърта страница. Там пише „На Андреа и на Мили, за вашата обич и подкрепа“. Препрочитам пасажа отново и отново и ме изпълва толкова дълбок прилив на щастие, че чак ме заболява. Заставам на пръсти и пъхвам тома обратно на горния рафт, където му е мястото. Заедно с Маркс и Енгелс и с другите основоположници на социологията.
Когато пристигам в „Уотърстоунс“, цялата сияя. Грее слънце — прекрасно късно октомврийско слънце. Топло, но не потискащо. Били е оставил съобщение на мобилния ми, за да потвърди срещата ни за по едно в три следобед в „Грейпс“. Фантастично! Така ще имам време да посвърша малко работа и да гаврътна няколко бири в „Блекбърн“ преди това. (Всички бутилирани бири са на половин цена между 12 и 2 часа.)
Вземам нужните ми за курса книги „Шекспир от гледна точка на деконструктивизма“ и „Постфеминизмът и литературата“ и се отправям навън с високо вдигната глава. На излизане от книжарницата ме обзема детинското усещане, че ще ми се размине, и отпразнувам този факт, като давам няколко лири на продавача на списание „Биг Ишю“ и настоявам да задържи списанието. Паля по цигара и за двама ни, мятам му една размазваща усмивка и се отправям обратно извън центъра, където възнамерявам в „Номер седем“ да изпия неприлично големи количества кафе и да напиша почти гениално есе.
Докато минавам покрай Слейтър Стрийт забелязвам, че районът става все по пешеходен. Навсякъде са изникнали нови барове, кафенета и ресторанти. Градът започва да се преобразява в продавач, който няма доверие в качеството на нещата, които продава. Изкуствен. Неискрен. Същински заслон от пълни с плюш заведения за хранене, купени с пари от наркотици и управлявани от псевдогангстери, които нямат нужните познания, за да се справят. Менюта, които са твърде претенциозни, сервитьорки с грозни акценти, примитивна представа за вината. Обичам този град, наистина. Обичам улиците, обичам глада и решимостта, които пулсират по тях. Ще ми липсват. Ще ми липсват ужасно, обаче щом завърша университета, ще се омета от тук.
Пресичам Фокнър Стрийт и мярвам един тип в кафеникав роувър, паркиран пред „Номер седем“. Разпознавам регистрационния номер, обаче слънцето е покрило прозореца с ослепителен щит и различавам само силуета на мъжа. Приближавам се, а слънцето се скрива зад облак. Очите ми имат нужда от малко време, за да се възстановят след драматичното светлинно преживяване, а когато това става, виждам, че силуетът си има и лице.
Това е лицето на Тери Матюс.
Гледа право към мен.
Коленете ми омекват. Зарейвам поглед над павираната уличка и минавам стремително покрай колата му, покрай „Номер седем“ и поемам по улицата на катедралата. Завивам рязко надясно по Литъл Пърси Стрийт и когато съм сигурна, че съм се изгубила от погледа му, хуквам да бягам. Прелитам през лабиринт от странични улички, насам-натам, като се връщам обратно по стъпките си, в случай че ми е устроил капан. Всичко около мен е някак нереално. Бавно и наситено. Минавам покрай една проститутка и клиента й, покрай група бездомници, които жадно пият от бутилки долнокачествен алкохол и се хилят гръмко. Прекосявам някакъв полусрутен квартал, който ме изплюва обратно на Парламънт Стрийт, където прясно положеният асфалт засмуква маратонките ми и ме кара да забавя ход. Когато стигам до Принсес Авеню, отново увеличавам темпото и хуквам все по-бързо по тревистата централна лента, където от двете ми страни се нижат хора и дървета като тъмните стени на тунел, и най-накрая стигам до тъмното езеро в парка Сефтън.