Златна лилия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-022-5
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Златна лилия». Краткое содержание книги:
Интелигентната алхимичка Сидни Сейдж и Джил Драгомир — моройската принцеса с очи като на кошута — се укриват в човешко училище в слънчевия Палм Спрингс, Калифорния. Учениците — деца на заможни и притежаващи власт хора — продължават живота си напред, тънейки в блажено неведение, докато на Сидни, Джил, Еди и Ейдриън се налага да правят всичко по силите си, за да опазят тайната си. Но със забранените любовни връзки, неочакваните обрати и надвисналата заплаха от приближаващи стригои, прикриването на истината се превръща в задача, много по-трудна, отколкото някой е предполагал…
Когато шокиращи разкрития заплашват да разтърсят света на мороите, лоялността на Сидни е поставена на изпитание. Тя трябва да избере между принципите и догмите, които е била обучавана да следва, и нейните собствени инстинкти. На кого да се довери — на алхимиците или на сърцето си?
— Онова беше нещастна случайност — каза Еди накрая. — Няма голяма вероятност да се случи отново. А сега, наблюдавай как се движи кракът и не забравяй, че един морой навярно ще е по-висок от теб.
Той направи демонстрация и аз хвърлих бърз поглед към Джил. Изражението й бе неразгадаемо. Тя никога не говореше за Лий, с когото бе излизала за кратко. Мика бе положил големи усилия, за да я разсее на романтичния фронт, но не беше лесно да преглътнеш факта, че последното ти гадже е искало да стане кръвожадно чудовище. Имах чувството, че още страда, макар и доста успешно да го прикриваше.
— Много си скована — заяви Еди на Анджелина след няколко опита.
Тя отпусна напълно тялото си, като някоя марионетка.
— Сега, какво? Така ли?
Учителят й въздъхна.
— Не. Сега трябва малко да се напрегнеш. — Еди се придвижи зад нея с намерението да я направлява, докато заеме позата, да й покаже как да свие коленете и да държи ръцете си. Анджелина се възползва от възможността да се облегне на него, като тялото й се отърка подканващо в неговото. Очите ми се разшириха. Добре. Май Еди не си въобразяваше разни неща.
— Хей! — Дампирът отскочи назад. Лицето му изразяваше неподправен ужас. — Внимавай! Трябва да научиш това.
Върху нейното лице бе изписана ангелска невинност.
— Внимавам. Просто използвам тялото ти, за да се науча какво да правя с моето. — Бог да ми е на помощ, тя направо пърхаше с мигли! Еди се отдръпна още повече.
Осъзнах, че навярно трябва да се намеся, независимо от думите на Еди, че ще се справи сам с проблемите си. Но се появи по-добър спасител — училищният звънец иззвъня, за да предупреди, че занятията започват след половин час. Изправих се.
— Хей, трябва да вървим, ако искаме да имаме време за закуска. Веднага.
Анджелина ме изгледа подозрително.
— Ти нали обикновено не закусваш?
— Да, но не аз съм тази, която тази сутрин свърши доста тежка работа. Освен това трябва да се преоблечеш и… почакай, ти си с униформа? — Дори не бях забелязала. Когато Еди и Джил тренираха, винаги бяха облечени в спортни екипи какъвто носеше той сега. Анджелина се бе появила днес в униформата на „Амбъруд“, пола и блуза, които вече носеха следите на сутрешната битка.
— Да, и какво? — Тя напъха краищата на блузата си, които се бяха измъкнали от колана на полата. Едната страна на дрехата бе оплескана с пръст.
— Трябва да се преоблечеш — настоях аз.
— Няма. Така съм си добре.
Не бях сигурна, но поне тези дрехи бяха по-добре от джинсовите шорти. Еди отиде да си облече униформата и така и не се върна за закуска. Знаех, че обича да си похапва сутрин, пък и като всеки млад мъж можеше много бързо да си смени дрехите. Предположих, че пожертва храната, за да е по-далеч от Анджелина.
Когато влязохме в столовата, чух да викат името ми и зърнах Кристин Сойър и Джулия Кавъндиш да ми махат. Освен Трей, те бяха двете ми най-близки приятелки в „Амбъруд“. Трябваше още много път да измина, докато придобия умения да общувам, но тези две момичета много ми помагаха. А и с цялата свръхестествена тайна, която включваше работата ми, имаше нещо успокояващо да си сред хора, които са нормални и… ами обикновени човешки същества. Дори и да не можех да бъда напълно откровена с тях.
— Сидни, искаме да те помолим за една модна консултация — заяви Джулия. Отметна русата си коса през рамо — обичайният й знак, че това, което смята да каже, е от изключително значение.
— Модна консултация с мен? — Едва се сдържах да не погледна назад, за да не видя дали някоя друга Сидни не стои зад гърба ми. — Не съм мислила, че някой някога ще ме помоли за това.
— Ти наистина имаш много хубави дрехи — настоя Кристин. — Всъщност, прекалено хубави. Ако майка ми беше с десет години по-млада, готина и имаше много пари, щеше да се облича като теб. — Не бях сигурна дали казаното беше комплимент, или не, но Джулия не ми даде възможност да размисля по въпроса.
— Кажи й, Крис.
— Спомняш ли си стажа за консултанти, на който исках да се запиша следващия семестър? Насрочиха ми интервю — обясни Кристин. — Опитвам се да реша дали да облека панталони и блейзър, или рокля.