Златна лилия

— Зная. Просто имам чувството, че всички ме пазят, сякаш съм рохко яйце. — Тя се намръщи. — В часовете по физическо Мика не ми дава да правя почти нищо. След всички усилия, които положих, за да свикна, сега той е станал параноичен да не се нараня. Постоянно му повтарям, че съм наред, че е само заради слънцето… обаче той все гледа да ме предпази и да ми помага. Много е сладко… но понякога ме подлудява.

— Забелязах го — признах аз. Двете бяхме в един и същ клас по физическо възпитание. — Но не мисля, че това е причината, поради която Еди не те обучава. Той знае, че можеш да се справиш. Много е горд, че ти… той просто си мисли, че ако върши добре работата си, на теб няма да ти се налага да се учиш. Малко странна логика.

— Не, загрях я. — Унилостта й от преди малко се превърна в одобрение, когато се извърна, за да продължи да наблюдава урока по бойни изкуства. — Той е толкова отдаден и… ами, добър във всичко, което прави.

— Коляното е много лесен начин да неутрализираш някого — обясняваше Еди на Анджелина. — Особено, ако врагът те е сварил без оръжие и трябва да…

— Кога ще ме научиш да пронизвам с кол и да обезглавявам? — прекъсна го тя, сложила ръце на кръста. — През цялото време само дуднеш удари тук, избегни това, дрън-дрън-дрън. Трябва да се упражнявам в убиването на стригои.

— Не, не трябва. — Еди беше въплъщение на търпение и отново бе възприел решителния и делови маниер, който толкова добре познавах. — Ти не си тук, за да убиваш стригои. Може би по-късно ще упражним и тези техники, но в момента най-важната ти задача е да държиш безмилостните убийци далеч от Джил. Това е с предимство пред всичко останало, дори над нашия живот. — Погледна към Джил, за да подчертае думите си и в очите му проблесна възхищение.

— Обезглавяването убива и морои — промърмори Анджелина. — Освен това, самият ти миналия месец си имал проблем със стригои.

Джил се размърда притеснено до мен и дори Еди застина неподвижно. Вярно беше — напоследък му се наложи да убие двама стригои, когато апартаментът на Ейдриън все още принадлежеше на Кийт. Лий Донахю беше довел стригоите при нас. Той беше морой, който някога е бил стригой. След като бе върнат към изначалната си същност, Лий искаше отчаяно отново да стане стригой. Той бе причината да узнаем, че онези, които са били преобразени от духа, изглежда придобиваха някаква устойчивост срещу стригоите. Двамата стригои, които бе извикал да му помогнат, се бяха опитали да го пробудят, но вместо това го бяха убили — по-добра съдба, отколкото да бъде нежив, ако питате мен.

Онези стригои се бяха нахвърлили срещу останалите от нас и без да искат бяха разкрили нещо неочаквано и тревожно (ако не за тях, то за мен). Кръвта ми беше негодна за консумация. Опитаха се да пият от мен, но не можаха. Поради всички последици от онази нощ, никой от алхимиците или мороите не обърна голямо внимание на тази малка подробност — и аз бях благодарна. Изпитвах ужас, че в близките дни някой можеше да се сети да ме сложи под микроскоп за наблюдение.