Златна лилия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-022-5
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Златна лилия». Краткое содержание книги:
Интелигентната алхимичка Сидни Сейдж и Джил Драгомир — моройската принцеса с очи като на кошута — се укриват в човешко училище в слънчевия Палм Спрингс, Калифорния. Учениците — деца на заможни и притежаващи власт хора — продължават живота си напред, тънейки в блажено неведение, докато на Сидни, Джил, Еди и Ейдриън се налага да правят всичко по силите си, за да опазят тайната си. Но със забранените любовни връзки, неочакваните обрати и надвисналата заплаха от приближаващи стригои, прикриването на истината се превръща в задача, много по-трудна, отколкото някой е предполагал…
Когато шокиращи разкрития заплашват да разтърсят света на мороите, лоялността на Сидни е поставена на изпитание. Тя трябва да избере между принципите и догмите, които е била обучавана да следва, и нейните собствени инстинкти. На кого да се довери — на алхимиците или на сърцето си?
— Не, не — не се предаваше мъжът. — Аз те познавам. Соня Карп, нали? Миналата година се срещнахме в Кентъки.
Соня се скова. Беше се установила в Кентъки, докато беше стригой. Знаех, че спомените й от онова време не бяха никак приятни.
— Съжалявам — повтори тя с напрегнат глас. — Не разбирам за какво говорите.
Мъжът остана непоколебим в убеждението си и продължи да се усмихва, все едно бяха стари приятели.
— Изминала си доста път от Кентъки. Какво те доведе тук? Мен току-що ме преместиха от работата.
— Има някаква грешка — намесих се аз твърдо и побутнах Соня да продължи напред. Не знаех каква точно би могла да е тази грешка, но поведението на Соня ми беше достатъчно. — Трябва да вървим.
Мъжът не ни последва, но Соня остана мълчалива през по-голямата част от пътя до апартамента на Ейдриън.
— Сигурно е трудно — наруших аз мълчанието, чувствайки, че трябва да кажа нещо. — Да срещаш хора от миналото си.
Тя поклати глава.
— Той не е от миналото. Сигурна съм в това. Никога не съм го срещала.
Предположих, че просто иска да избегне обвиненията, задето е била стригой.
— Сигурна ли си? Може да е бил някой случаен познат?
Тя ме стрелна кисело с поглед.
— Стригоите не правят „случайни запознанства“ с хората. За тях те са просто вечерята им. Този тип не би трябвало да знае коя съм.
— Той беше човек? А не дампир? — Аз не можех да направя разлика, но мороите можеха.
— Определено.
Соня се бе спряла отново и гледаше назад към отдалечаващата се фигура на мъжа. Проследих погледа й.
— Трябва да има някакво разумно обяснение, за да те познае. Изглежда ми съвсем безобиден.
Това ми спечели още една усмивка.
— Хайде сега, Сидни. Смятах, че вече си с нас достатъчно дълго, за да знаеш.
— Да зная какво?
— Нищо никога не е толкова безопасно, колкото изглежда.
Глава 4
Соня не сподели за мистериозната си среща с останалите от групата в апартамента на Ейдриън, така че аз уважих мълчанието й. Пък и всички останали бяха прекалено заети с вечерята и експериментите, за да забележат нещо друго. А и след като започнаха с тестовете от втората серия, дори аз бях твърде увлечена, за да се замисля за мъжа от улицата.
Соня каза, че иска да провери как Еди и Дмитрий ще реагират на директното въздействие на духа. За целта двамата с Ейдриън последователно фокусираха магията си върху дампирите.
— Прилича на това, което бихме направили, ако се опитваме да ги излекуваме или да накараме нещо да порасне — обясни ми Соня. — Не се тревожи — въздействието няма да ги накара да пораснат до великански размери или нещо подобно. По-скоро ние ги обвиваме с магията на духа. Ако у Дмитрий се е загнездило нещо от времето, когато е бил излекуван, вярвам, че то ще реагира на нашата магия.
Двамата с Ейдриън съгласуваха действията си и се заеха първо с Еди. Първоначално нямаше нищо интересно за наблюдение — просто двама морои, владеещи магията на духа, се взираха в Еди. Той изглеждаше притеснен под втренчените им погледи. Сетне видях сребристо сияние да пробягва, трептейки по тялото му. Отстъпих назад, смаяна и изнервена при гледката на материалното проявление на духа. Те повториха процеса върху Дмитрий със същите резултати. Очевидно и на невидимо ниво, нещата бяха едни и същи. Нямаше нищо отличително в реакцията на Дмитрий. Всички те приемаха експериментите с лекота, като част от научния процес, но когато видях как магията в действителност се обвива като одеяло около двамата мъже, ме полазиха тръпки.
Докато същата вечер с Еди пътувахме с колата към „Амбъруд“, аз седях колкото е възможно по-далеч от него в колата, сякаш остатъчната магия можеше да изтече от него и да ме докосне. Той си бъбреше с мен по обичайния ни, приятелски маниер, а аз трябваше да положа доста усилия, за да прикрия чувствата си. Това ме караше да изпитвам вина. Та това бе Еди. Моят приятел. Магията, дори и да можеше да ми въздейства, отдавна се бе изпарила.
Здравият и дълбок сън през онази нощ бе достатъчен, за да се отърся от безпокойството и вината. Докато на следващия ден се приготвях за занятията, магията се бе превърнала само в далечен спомен. Въпреки че пребиваването ми в „Амбъруд“ беше с определена мисия, бях започнала да се привързвам към елитното училище. Преди това се обучавах у дома и макар баща ми да бе доста строг и стриктен преподавател, никога не преминаваше отвъд границите на това, което смяташе за необходимо. Тук, дори и да превъзхождах по знания съучениците си, имаше много учители, които ме окуражаваха да се стремя към повече знания. Не ми беше позволено да отида в колеж, но това училище беше изненадващо приятен заместител.