Червения рицар

Ранълд се трогна, взе брошката и я закачи на пелерината си, която изведнъж придоби дрипав, износен вид. После той напусна крепостта и влезе в Харндън, без да се обръща, оставяйки зад себе си две години, много сражения, опасности, тайни и дипломатически мисии, и любовта на живота си. Като роден сред хълмовете верността му бе другаде.

Влезе в града, следвайки извивките на реката. От височината на крепостта първо се виждаше мостът над Албин — последният, преди широката криволичеща река да достигне морето на тридесет левги по̀ на изток. От другата страна на моста, на север, се намираше Мостоград, който беше, но и не беше част от Харндън. От тази страна обаче, по реката, градът се спускаше от кралската крепост до оттатък завоя, а край реката имаше кейове и пристанища, магазини и работилници, помещаващи се във високи, тесни, пестеливо строени къщи.

Той мина по рампата и преведе двата си коня покрай стражите, които му бяха познати. Чуха се още ръкопляскания. После тръгна по улица „Порой“, край големия манастир „Свети Тома“ и дюкяните на златарите и търговците на платове, а накрая — по стръмните алеи край работилниците на ковачите, чак до магазинчето, където до табелата с прекъснатия кръг се пресичаха Алеята на кинжала и улица „Броня“.

Пред тезгяха имаше място само за двама широкоплещести мъже, но Ранълд спря и се огледа — ковачите от „Прекъснатия кръг“ изработваха най-качествените оръжия и доспехи в кралството и там винаги имаше какво да се види. Дори за обитател на Хълмовете стоката им беше прекрасна, а днес денят беше по-благодатен от всякога. На тезгяха бяха наредени десетина обикновени шлема, до един хубави и лъскави, с дълги шипове и сенници за очите. Бяха прецизно изработени, а полираният до блясък метал — синьо-бял, като скъпо сребро, въпреки че това бяха най-обикновени шлемове за стрелци.

Зад тях стоеше чирак — симпатичен млад мъж с ръце като на древна статуя и също толкова силни крака. Той се ухили, кимна и тихо се мушна зад завесата, за да повика господаря си.

Тад Пайл беше най-добрият майстор на оръжия по тези земи, първият в Алба, който започна да калява стоманата. Висок, с приятно обло лице, той имаше двадесет верни чираци — благият характер явно не се проявяваше само в изражението му.

Той се появи, бършейки ръце в престилката си.

— Мастър13 Ранълд — рече ковачът, — без съмнение сте дошли за брадвата си.

— Говорихме и за нова ризница — добави Ранълд.

— О — разсеяно кимна Тад и се обърна към чирака си. — Колкото до нея… от континента е, не съм я правил аз. Но да, готова е.

Едуард, чиракът, донесе една кошница от дъното на помещението, а Ранълд повдигна капака и огледа реката от блестяща метална мрежа. Всеки пръстен беше занитен за следващия, а издатините — толкова миниатюрни, че повечето халки изглеждаха като недокоснати. Ризницата му се стори фина като онази, която носеше в кралската гвардия.