Изворът [bg]

II

— Защо не си сложи изумрудената гривна? — попита Питър Кийтинг. — Всички се захласнаха по сапфирената звезда на така наречената годеница на Гордън Прескът.

— Съжалявам, Питър. Ще я сложа следващия път — каза Доминик.

— Партито беше забавно. Добре ли прекара?

— Аз винаги се забавлявам.

— И аз… само че… Господи, искаш ли да ти кажа истината?

— Не.

— Доминик, отегчих се до смърт. Винсънт Нолтън е толкова досаден. Такъв ужасен сноб. Не го понасям. — Добави предпазливо: — Не си пролича, нали?

— Не. Ти се държа много добре. Смя се на всичките му шеги… дори когато никой друг не се смееше.

— Значи си забелязала? Ефектът винаги е добър.

— Да, забелязах.

— Но според теб не бива да правя така, нали?

— Не съм казала такова нещо.

— Смяташ, че… не е изискано, нали?

— Не мисля такова нещо.

Той потъна още по-назад в креслото и брадата му се заби в гърдите, но не си даде труд да се помръдне. В камината пращеше огън. Беше угасил всички лампи. Светеше само една с жълт копринен абажур, но вместо да създава усещане за уют и спокойствие, на светлината й стаята изглеждаше пуста, като празен апартамент с изключени електрически уреди. Доминик седеше в другия край на стаята. Тънкото й тяло следваше послушно формите на стола с права облегалка; не беше вдървена, а твърде изправена, за да й е удобно. Бяха сами, но тя седеше като дама в обществото, като красив манекен на витрина, гледаща към оживено кръстовище.

Бяха се върнали от чаено парти в дома на Винсънт Нолтън, известен млад светски мъж, с когото Кийтинг се бе сприятелил. Вечеряха мълчаливо. Предстоеше им свободна вечер, без други ангажименти до следващия ден.

— Не биваше да се надсмиваш на теософията, когато говореше с госпожа Марш — каза той. — Тя вярва в теософията.

— Съжалявам. Ще бъда по-внимателна.