Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Изрусените вежди на Кони подскочиха нагоре.
— Какъв човек?
— До пистата за кучешки впрягове.
— Клифърд, какво правиш? Мислех, че си в тоалетната. — Бащата пристъпи към тях и хвана момчето за ръката. — Извинявайте — обърна се той към Озбърн и пак погледна хлапето. — Защо досаждаш на хората, а?
Двамата се отдалечиха.
Озбърн отново видя баща си, проснат на тротоара. Първобитния страх в очите му. Ужаса. Рязко бутна стола назад и се изправи. Без да поглежда Кони, той заобиколи масата и тръгна към изхода.
147.
Фон Холден чакаше в снега край пистите за кучешки впрягове. Черната раница лежеше до краката му. Държеше деветмилиметров картечен пистолет „Скорпион“ със заглушител. Оръжието беше леко, удобно и имаше пълнител с трийсет и два патрона. Озбърн сигурно щеше да бъде въоръжен, както онази вечер в Зоологическата градина. Фон Холден нямаше представа доколко е трениран противникът, но това беше без значение, защото този път щеше да му отнеме всякакъв шанс за съпротива.
Вера стоеше в мрака на петнайсет метра от Фон Холден, точно между него и изхода за ски-училището. Беше прикована с белезници за дървения парапет около пистите. Можеше да крещи колкото си иска. Горе, в ресторанта, вече се канеха да затварят и никой нямаше да я чуе. Никой освен Озбърн, когато излезе навън. Петнайсет метра бяха достатъчни, за да я види от прага, но и твърде много, за да я чуе някой горе. Целта на Фон Холден бе да ги отведе в мрака отвъд пистите и там да ги ликвидира. Точно затова бе приковал Вера към парапета. Тя изпълняваше ролята, която й бе определил от самото начало. Само че от заложница се превръщаше в примамка.
На четирийсет метра от нея вратата в дъното на Ледения дворец се отвори, за миг бликна светлина и самотен силует прекрачи навън. Ледените висулки край изхода проблеснаха в мрака, вратата се затвори и силуетът спря, смътно очертан на снежния фон. После закрачи напред.
Вера гледаше как Озбърн се приближава по пистата. Знаеше, че е уязвим, защото очите му се нуждаеха от време, за да привикнат към мрака. Озърна се назад. Фон Холден бе нарамил раницата и се отдръпваше зад близките преспи. Преди малко я беше извел от Ледения дворец, за да я прикове към парапета, без да каже нито дума. Клопката беше грижливо подготвена и Озбърн щеше да попадне в нея.
— Пол! — изкрещя Вера в тъмнината. — Той те дебне. Върни се! Телефонирай на полицията!
Озбърн спря и се вгледа в нея.
— Върни се, Пол! Ще те убие!
Озбърн се поколеба още миг, после отскочи настрани и изчезна. Тя веднага извърна глава към преспите, но от Фон Холден нямаше и следа. Настана тишина, нарушавана само от собственото й дишане. Внезапно усети върху слепоочието си студения допир на метал.
— Не мърдай. Нито звук!
Озбърн стоеше до Вера, притиснал към главата й револвера на Маквей. Напрегнато се вгледа в тъмнината, после извърна очи.
— Къде е? — изсъска той.
В очите му пламтеше жестока, свирепа ярост.
— Пол… — изпищя Вера.
— Попитах къде е.
О, ГОСПОДИ, НЕ! Изведнъж Вера разбра. Озбърн мислеше, че тя е една от тях. От Организацията.
— Пол — умолително изрече тя. — Фон Холден ме освободи от затвора. Казваше, че е полицай, че ме води при теб.
Озбърн леко отпусна револвера. Отново се вгледа в мрака. Изведнъж десният му крак се стрелна напред. С остър пукот дървеният парапет се пречупи и Вера отстъпи настрани, протегнала неловко напред окованите си ръце.
— Върви! — заповяда той и блъсна Вера към пистите, като се стараеше да я държи между себе си и невидимия Фон Холден.
— Пол, недей, моля те…
Озбърн не й обърна внимание. Отпред беше затвореното ски-училище. Зад него имаше телени клетки, в които през деня държаха кучешките впрягове. По-нататък през падащите снежинки едва прозираше бледа синкава светлина. Озбърн дръпна Вера назад и се вгледа през рамото й. Нищо не помръдваше.
— Каква е онази светлина?
— Вентилационна шахта… Тунел. По него излязохме от Ледения дворец.
Озбърн я завъртя към себе си.
— Той е там, нали? Казвай! Да или не?
Не виждаше предишната Вера; виждаше само жената, която му бе изменила. Изпълваха го страх и отчаяние, но въпреки всичко щеше да продължи.
— Не знам.
Вера трепереше от ужас. Ако Фон Холден наистина беше там и влезеха след него, можеше да ги нападне иззад някой ъгъл.
Озбърн се озърна, после блъсна Вера към светлия кръг. Наоколо се раздаваше само тихият шепот на вятъра и хрущенето на снега под краката им. Светлината идваше все по-близо.
— Той изобщо не е в тунела, нали, Вера? — Озбърн присви очи, опитвайки да различи нещо през падащия сняг. — Той е някъде в тъмното и чака да ме изведеш на светло. За теб няма никакъв риск. В Спецназ са го учили как да стреля.