Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Нито пък хобити — каза Пипин. — А и не ми се нрави мисълта да опитаме да я прекосим. Не вярвам да се намери нещо за ядене на стотици мили наоколо. Как сме със запасите?
— Зле — каза Мери. — Избягахме само с два резервни пакета лембас и зарязахме всичко останало. — Двамата огледаха какво бе останало от елфическите питки: натрошени залъци за около пет оскъдни дни, това бе всичко. — И нямаме нито наметка, нито одеяло. Ще зъзнем тая нощ накъдето и да тръгнем.
— Е, крайно време е да изберем посоката — каза Пипин. — Утрото сигурно напредва.
Точно тогава те забелязаха жълтеникавата светлина, която се бе появила някъде по-навътре в гората — като че изведнъж снопчета слънчеви лъчи бяха пронизали горския покров.
— Здрасти! — каза Мери. — Докато бяхме под дърветата, Слънцето сигурно се е крило в облак и сега отново се е показало; или пък се е издигнало достатъчно високо, за да надникне през някоя пролука. Не е далече — да идем да видим!
Откриха, че е по-далече, отколкото бяха мислили. Склонът продължаваше стръмно да се издига и ставаше все по-каменист. С наближаването светлината се засили и хобитите видяха, че отпред има скална стена — отвесен ръб на хълм или внезапен край на някой от протегнатите дълги корени на далечните планини. По него не растяха дървета и слънцето огряваше с пълна сила каменистото му лице. Клоните на дърветата в подножието се протягаха нагоре неподвижно вцепенени, сякаш посягаха за топлинка. Тъй дрипавата и сива преди малко гора сега блестеше с богати кафяви и меки сиво-черни цветове по кората, напомняща полирана кожа. Дървесните стволове сияеха с нежна зеленина като млада трева — наоколо се разстилаше ранна пролет или мимолетен спомен за нея.
В лицето на скалната стена бе издълбано нещо като стълба — навярно естествена, създадена от ветрове и дъждове, нацепили скалата; беше груба и неравна. Високо горе, почти наравно с върхарите, имаше площадка под надвиснала канара. Нищо не растеше по нея освен редки треви и буренаци на ръба и един стар дънер само с два оцелели клона — той сякаш напомняше фигурата на някакъв съсухрен старец, който премигва срещу утринните лъчи.
— Нагоре! — радостно рече Мери. — Напред, за глътка въздух и поглед към околността!
С много мъки се изкатериха по скалата. Ако стълбата бе изкуствено издълбана, то явно я бяха предвидили за по-големи и по-дълги нозе от техните. Хобитите се стремяха нагоре твърде нетърпеливо, за да се изненадат от удивителната бързина, с която бяха заздравели раните и болежките от пленничеството и се бе възстановила пъргавината им. Най-после стигнаха до ръба на площадката, почти в подножието на стария дънер; после рипнаха горе, обърнаха гръб на хълма, дълбоко си поеха въздух и погледнаха на изток. Видяха, че са навлезли само три-четири мили в гората — теметата на дърветата се спускаха по склоновете към равнината. Там, близо до горските покрайнини, се издигаха високи спирали от къдрав черен пушек, увисваха нерешително и сетне отплуваха към възвишенията.
— Вятърът се променя — каза Мери. — Пак духа от изток. Хладно е тук.
— Да — каза Пипин. — Боя се, че това е само мимолетен проблясък и после всичко пак ще стане сиво. Колко жалко! Тази чорлава стара гора изглеждаше тъй различна под слънчевите лъчи. Имах чувството, че съм почти готов да обикна това място.
— Почти си бил готов да обикнеш Гората! Хубаво! Извънредно любезно от твоя страна — изрече един странен глас. — Я се обърнете да ви видя лицата. Имам чувството, че съм почти готов да ви намразя и двамата, но да не прибързваме. Обърнете се! Две големи възлести длани се отпуснаха на раменете им и ги завъртяха плавно, но неудържимо, после две огромни ръце ги повдигнаха нагоре.
Пред очите им се появи най-необичайното лице, което биха могли да си представят. То принадлежеше на грамадно човекоподобно, едва ли не тролоподобно същество, високо над четиринадесет фута, извънредно силно, с високо чело и почти без шия. Трудно бе да се разбере дали е облечено в нещо като зеленокафява кора, или това е кожата му. Във всеки случай почти до самия дънер ръцете не бяха сбръчкани, а покрити с гладка кафява кожа. Широките крака имаха по седем пръста. Долната част на дългото лице бе покрита с буйна сива брада — рунтава, почти чепата в основата, фина и мъхеста по краищата. Но засега хобитите не забелязваха почти нищо освен очите. Тия дълбоко хлътнали очи ги изучаваха бавно и сериозно, ала много проницателно. Бяха кафяви, напръскани със зелени искрици. По-късно Пипин често се мъчеше да опише първото си впечатление от тези очи. „Имах чувството, че зад тях се крие огромен кладенец, изпълнен с паметта на безбройни векове и дълги, бавни, улегнали размисли; но по повърхността им искреше настоящето — както слънчеви отблясъци потрепват по най-високите листа на огромно дърво или по вълничките на бездънно езеро. Не знам, но го усещах като нещо, израснало от земята… задрямало, може да се каже, или просто събрано между крайчеца на корените и връхчетата на листата, между земните дълбини и небето, и то изведнъж се бе събудило и ме оглеждаше със същото бавно внимание, с което безброй години е обсъждало вътрешните си дела.“