Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Най-после Мери се размърда и тихичко прошепна:
— Дотук добре — но ние как да се отървем от копията? Отговорът дойде почти веднага. Крясъците на Гришнах бяха разбудили орките. По рева и писъците, долитащи от могилата, хобитите се досетиха, че са открили изчезването им — Углук навярно събаряше още няколко глави. И изведнъж ответни крясъци на орки долетяха отдясно, извън кръга от стражеви огньове — откъм гората и планините. Явно Маухур бе пристигнал и атакуваше обсаждащата войска. Затропаха препускащи коне. Ездачите стягаха обръча около хълмчето, приемайки заплахата на оркските стрели, за да предотвратят пробива, а част от отряда се устреми против новодошлите. Внезапно Мери и Пипин разбраха, че без да помръднат, са останали извън пръстена — вече нищо не ги делеше от бягството.
— Сега — каза Мери — бихме могли да се измъкнем, ако не ни бяха вързани ръцете и краката. Обаче не мога нито да напипам възела, нито да прегриза въжето.
— Не се мъчи — отвърна Пипин. — Тъкмо се канех да ти кажа — успях да си освободя ръцете. Тия примки стоят само за вид. По-добре хапни първо малко лембас.
Той свали въжето от китките си и измъкна един пакет. Питките бяха натрошени, но все още добре запазени в обвивката от листа. Хобитите хапнаха по два-три залъка. Вкусът им напомни за красиви лица, смях и здравословна храна в отдавна вече отминали спокойни дни. Седнали в мрака, те известно време се храниха замислено, без да обръщат внимание на крясъците и шума на близката битка. Пипин пръв се завърна към настоящето.
— Трябва да изчезваме — каза той. — Само секундичка! Мечът на Гришнах лежеше наблизо, но бе прекалено тежък и неудобен; тогава Пипин пропълзя напред, намери тялото на гоблина и измъкна от ножницата му дълъг остър кинжал. С него бързо преряза въжетата.
— А сега дим да ни няма! — каза той. — Като се постоплим малко може би ще успеем да се изправим и да вървим. Но поне в началото ще е по-добре да пълзим.
Запълзяха. Тревата бе мека и податлива, това им помагаше, но все пак измъкването бе бавно и мъчително. Заобиколиха отдалеч стражевия огън и малко по малко пролазиха напред, докато наближиха реката, бълбукаща из черните сенки под стръмния бряг. После се огледаха назад.
Шумът бе заглъхнал. Очевидно Маухур и „момците“ му бяха избити или отблъснати. Конниците бяха подновили своето безмълвно, зловещо бдение. То нямаше да трае дълго. Нощта вече преваляше. На изток, докъдето облаците не бяха стигнали, небето взе да просветлява.
— Трябва да намерим укритие — каза Пипин, — иначе ще ни видят. Какво ни грее, че Конниците ще открият, че не сме орки, ако вече сме мъртви. — Той се надигна и тропна с нозе. — Тия въжета са ме прерязали като тел, но краката ми взеха да се стоплят. Ти как си, Мери?
Мери се изправи.
— Да, мога да се справя. Лембас дава кураж! Много по-благотворно действува, отколкото топлината на онова оркско питие. Питам се от какво ли го правят. Комай е по-добре да не знаем. Хайде да пийнем малко вода, та да отмием спомена за него. — Не тук, брегът е много стръмен — каза Пипин. — Сега напред!
Рамо до рамо те завиха настрани и бавно закрачиха покрай реката. Зад тях на изток продължаваше да просветлява. Докато вървяха, те обменяха впечатления за всичко станало след залавянето им, разговаряйки шеговито като истински хобити. От думите им нито един слушател не би се досетил, че са страдали жестоко и сред ужасни заплахи са крачили безнадеждно към мъчения и смърт, че дори и сега знаят добре колко малка надежда имат да намерят приятели и безопасност.
— Изглежда, че се справяш добре, господин Тук — каза Мери. — Току-виж, заслужиш цяла глава от книгата на Билбо, ако успея да се добера до него, за да му разкажа. Добра работа свърши — особено като се досети за играта на онзи космат злодей и му разигра нужната роля. Но се питам дали някой ще открие следите ти и брошката. Знам колко бих съжалявал, ако изгубя моята, и ми е мъчно, като си мисля, че твоята е изчезнала завинаги. Доста ще трябва да се постарая, докато се изравня с теб. Но сега братовчедът Брендифук минава начело. Дойде време и той да се прояви. Не вярвам да си много наясно къде се намираме; аз обаче използувах по-разумно времето в Ломидол. Вървим покрай Ентомил на изток. Напред са последните възвишения на Мъгливите планини и гората Ветроклин. Докато говореше, право пред тях се извисиха мрачните горски покрайнини. Отстъпвайки от идващата зора, нощта сякаш бе намерила убежище под огромните дървета.
— Води напред, господин Брендифук! — каза Пипин. — Или по-точно води назад! Предупредиха ни да се пазим от Ветроклин. Но такъв учен хобит като теб сигурно не е забравил.