Дума Ки

Следва втори: „Емъри, помощ! Течението! Течението!“

Той съзира момиченцата и сърцето му едва не изскача от гърдите: първо се качва в гърлото, после слиза в петите, накрая застава на обичайното си място и затуптява с удвоена сила. Незапалената пура се изплъзва от пръстите му.

Две малки момиченца, еднакви като две капки вода. Изглежда, носят еднакви дрешки и въпреки че Емъри не би трябвало да различава цветове в гаснещата светлина, той го прави: Едната дрешка е червена с буквата Л отпред, другата е синя с буквата Т.

— Бързеят — крещи момиченцето с Т на дрешката и протяга умолително ръце.

— Бързеят — зове го момиченцето с Л отпред.

И макар че никоя от близначките не изглежда застрашена от удавяне, Емъри не се двоуми: радостта не му оставя място за колебание, завладява го увереност, че това е чудодейна възможност: когато се появят с близначките, тъстът му ще го заобича. Сребърните камбанки, с които тези гласове отекват в главата му, също го пришпорват. Той се втурва да спаси сестрите на Ади, да хване изгубените момиченца и да ги изведе на брега.

— Емъри! — Това е Теси, тъмнокафявите й очички изпъкват на бялото като порцелан личице… ала устните й са червени.

— Емъри, бързо! — Белите ръчички на Лора се протягат към него, от тях се стича вода, къдриците й са залепнали за белите бузки.

— Идвам, момичета! Дръжте се! — вика той.

Водата покрива първо пищялките му, после и коленете му.

— Не се предавайте! — крещи Емъри, сякаш те не стоят във водата, която стига само до бедрата им, въпреки че той вече е нагазил до кръста, а е висок метър осемдесет и пет.

Водата — все още ледена в средата на април — стига до гърдите му, когато той ги достига и те го сграбчват — хватката им е неочаквано силна за такива малки момиченца. Когато Емъри се приближава достатъчно, за да види сребърния отблясък в стъклените им очи и да помирише солената миризма на развалена риба, която се носи от косите им, вече е твърде късно. Бори се; радостните му викове и молбите да се държат първо се превръщат в изненадани възклицания, после в ужасени писъци, но дотогава безвъзвратно е закъснял. Така или иначе писъците му секват бързо. Малките им ръчички са се превърнали в студени нокти, които се забиват дълбоко в плътта му, теглейки го все по-навътре в океана. Водата изпълва устата му и заглушава писъците му. Той зърва кораба под последните студени отблясъци от пепелищата на залеза и (Как не е забелязал по-рано? Как не се е досетил?) разбира, че това е призрачна развалина, чумав кораб, кораб на смъртта. Нещо го чака там, нещо, обвито в саван. Би изпищял, ако можеше, но водата изпълва и очите му, появяват се още ръце, сключват се около глезените му — кости, от които плътта е опадала като при радиация. Един остър нокът издърпва обувката му, после отчупва кутре… а Емъри се дави.