Дума Ки

— Разбрала — повтори Новийн. Гласът все още беше женски, но лека-полека започваше да наподобява този на Джак. Каквато и да беше магията, тя нямаше да продължи дълго. — Владеела се е, докато господарят не открил следите им по Брега на сенките — после вече не издържала. Подозирала, че е предизвикала смъртта на малките.

— Видяла ли е кораба? — попитах.

— Същата онази нощ. Не мошеш го видиш и да не повярваш.

Сетих се за картините си „Момиче и кораб“ и осъзнах, че това е самата истина.

— Но ще ’реди господарят да звън’е на шерифа, за да съобщи, че близначките са изчезнали и вероятно са се удавили, Персе говорила с Либит. Разправила й ’сичко. И тя казала на леля Мелда.

Куклата се прегърби. Кръглото й като бисквитка личице беше съсредоточено в кутията, от която я бяха ексхумирали.

— Какво й е казала, Новийн? Не разбирам — промълви Уайърман.

Новийн замълча. Стори ми се, че Джак изглежда изтощен, макар да не беше помръднал. Отговорих вместо куклата:

— Персе е казала: „Опитайте пак да се отървете от мен и ще видите, че близначките са само началото. Само опитайте, и ще уморя цялото ви семейство, а вас ще оставя за десерт.“ Нали?

Джак сгъна пръсти. Парцалената глава на Новийн бавно кимна в знак на потвърждение.

Уайърман облиза пресъхналите си устни.

— Тази кукла — пророни той. — Чий призрак е тя?

— Тук няма призраци, Уайърман.

Джак изпъшка.

— Не знам какво прави той, amigo, но вече свърши — отбеляза Уайърман.

— Да, но ние не сме. — Пресегнах се за куклата — същата кукла, придружавала навсякъде малката художничка. В същия миг Новийн заговори за последен път. Гласът беше хем неин, хем на Джак, сякаш двамата се мъчеха да се надвикат.

— Не-е, не тая ръка — тая ръка ти трябва да рису’аш.

И така, протегнах ръката, с която преди половин година вдигнах умиращото куче на Моника Голдстийн — в един друг живот и в една друга вселена. Със същата тази ръка вдигнах куклата на Елизабет Истлейк от коляното на Джак.

— Едгар? — Джак се изправи. — Как, по дяволите, ръката ви…

— … отново я има — предполагам това са били думите му, но не бях сигурен, защото не чух края на фразата. Виждах само тези черни копченца и тази уста — черна бездна, обрамчена с червено. Новийн. Толкова години е лежала в мрак в тенекиената кутия под стълбището, чакала е да излее тайните си, а червилото се е запазило свежо през цялото време.

„Решен ли си? — прошепна тя в съзнанието ми, а гласът й не беше на Новийн, не беше на леля Мелда, дори не беше на Елизабет. Беше гласът на Рийба. — Решен ли си, готов ли си за рисуване, мръсник. Готов ли си да видиш останалото? Готов ли си да видиш всичко?“

Не бях… но се налагаше.

Заради Илзе.

— Покажи ми картините си — прошепнах и тази червена уста ме погълна целия.