Дума Ки

Уайърман погледна слънцето, което се беше спуснало до хоризонта. Най-сетне лъчите му бяха започнали да помътняват.

— В такъв случай, muchacho, не се помайвай. Да свършваме за каквото сме дошли и да се омитаме оттук.

— Вече почти не остана какво да ви кажа. — Прелистих няколко скици, които не представляваха повече от бегли драсканици. — Истинската героиня е била леля Мелда, на която дори не знаем фамилията.

Показах им една недовършена рисунка: леля Мелда (познаваше се, че е тя по кърпата на главата й, а също по едно-две тъмни петна на челото и бузите) говореше с някаква млада жена в антрето. Новийн беше подпряна наблизо на една маса (шест или осем линии с овал отгоре).

— Ето я, разправя на Адриана някакви врели-некипели за Емъри, който е изчезнал. Че са го извикали обратно в Атланта? Че е отишъл в Тампа да я изненада със сватбен подарък? Не знам. Във всеки случай е целяла да задържи Ади ако не в къщата, то поне наблизо.

— Леля Мелда е искала да спечели в — констатира Джак.

— Само това й е оставало. — Посочих буйната тропическа растителност под нас и в северната част на острова; растителност, която нямаше място тук без цял отбор от градинари, които се скъсват от работа, за да я поддържат — Всичко това го е нямало през 1927, но Елизабет е била тук и талантът й е бил в разцвета си. Струва ми се, че никой от тези, които се са се опитали да използват пътя към сушата, не са имали шанс. Един Господ знае на какво е била накарана да вдъхне живот с рисунките си между това място и подвижния мост.

— Значи Адриана е трябвало да бъде следващата? — попита Уайърман.

— След нея и Джон. Мария и Хана са щели да умрат по-нататък. Защото намеренията на Персе са били да погуби всички с изключение — може би — на самата Елизабет. Леля Мелда със сигурност е знаела, че може да задържи Ади само един-единствен ден. Но един ден й е бил напълно достатъчен.

Показах им още една рисунка с бегли щрихи. Леля Мелда и Елизабет отново стояха в плиткия край на басейна. Новийн лежеше на единия му ръб, а парцалената й ръчичка беше провиснала във водата. До Новийн се мъдреше керамична бъчонка с надпис МАСА.

— Мелда е обяснила на Либит какво трябва да направи. Казала й е, че е длъжна да го направи независимо какво вижда в главата си или колко силно Персе ще й крещи да спре… понеже щяла да пищи, добавила леля Мелда, ако разбере какво са намислили. Казала, че само могат да се надяват Персе да разбере прекалено късно. После казала… — млъкнах. Дирята, оставена от залязващото слънце, ставаше все по-ярка. Налагаше се да продължа, но ми беше трудно. Много, много трудно.

— Какво, muchacho? — предпазливо запита Уайърман. — Какво е казала?

— Че тя също може да пищи. И Ади. И баща й. Но и че не можела да спре. „Не бифа да спи’аш, дете. Не спи’ай, че ’сичко ще отиде на вятъра.“ Сякаш по своя воля ръката ми измъкна от джоба черната Венера и надраска две думи под примитивната рисунка на момиченцето и жената в плувния басейн:

не спи’ай

Очите ми се замъглиха. Изпуснах молива в тревата и избърсах сълзите си. Доколкото знам, моливът още си стои където падна.