Бъдеще [bg]

Рокамора е отишъл там. Шрайер говореше, че за него работят хакери... Той може да е засякъл локацията, в която включих комуникатора на Анели. Ето защо го няма... Самия него и хората му.

Трябва да узная от отец Андре дали всичко е наред. Дали всичко е наред с нея...

- Знаеш ли го това нещо? - мърмори Беатрис. - Променливата на Ефуни... Той е казвал, че същите тези сегменти от ДНК, които са отговаряли за стареенето, са имали и друга функция. Отговаряли са за душата. А ние сме ги прекодирали. И никой не знае какво сме вкарали там на мястото на душата.

Бъркам в джоба, набирам отец Андре - ай-дито му се е запазило, Анели ми е писала от неговия комуникатор. Той не отговаря веднага.

- Ян! Ян! В сградата има Безсмъртни! Ние трябва... - Картината се накъсва, Андре заговаря пискливо. - Твоето дете... Те ни намериха! Къде си?!

- Какво? Какво се е случило?!

Връзката прекъсва; екранът угасва.

- Трябва да си върна душата обратно... - шепне Беатрис и пие от епруветка. - Ние трябва да си я върнем...

Пие от отворена епруветка!

Отблъсквам се от Олаф, хлъзгам се по сгъстяващото се огледало, което е изтекло от него, и изскачам от тази страшна стая, стъпвам накриво върху стълбите, прелитам няколко стъпала, хлопвам входната врата, затъвам в пясъка, хвърлям последен поглед към постройката на плажа.

Беатрис стои на отворения прозорец, прешрелите й очи ме съпровождат, върху устните й има усмивка, слънцето се върти бясно около неподвижната земя.

Не мога да съобразявам нищо. Сърцето ми тупти така, че ме болят ребрата, в черепа ми помръдва нещо бодливо, целите ми бели дробове са залети със страх и бяс и бесът ще прелее навън през устата ми, стига някой да застане на пътя ми.

Разблъсквам, разхвърлям застаналите намясто зяпльовци, всички тези лъскави безделници, които пилеят безсмъртието си в казината и го пекат под нарисуваното слънце, втурвам се в асансьора, като обезумял дълбая по бутоните и твърде бавните сензори на екрана, тичам толкова бързо, колкото мога, колкото ми позволяват бодливата буца в гърдите ми, препълнените бели дробове, дупката, прошрена от Олаф на няколко сантиметра от моя бутон за изключване.

Влакът пристига веднага, единственото ми изпълнено желание, утешителната цигара преди разстрела.

Работното ми кепе е останало при Беатрис, зяпльовците във влака се пулят срешу мен, подхилкват се подигравателно, отдръпват се с опасение и погнуса. Впервам изсъхналите си очи в мяркащата се зад прозореца социална реклама: „Високите данъци? Заради онези, които са решили да се сдобият с деца!“ - на картинката има ултрасъвременна учебна стая, поругана от малки пъпчиви вандали.

Само опитайте.

Само опитайте, мръсни гниди.

Само опитайте да я докоснете.

Мисля си само за нея, за двумесечното момиченце без име, което искат да ми отнемат. Обаждам се на отеца още веднъж и още веднъж...

- Щурмуват... Скакалците... Към скакалците... - крещи ми той през смущенията и след това повече не ми отговаря.

Най-накрая „Промпарк“; влакът пристига насред чернотата. Вратите се отварят встрани -трябва да изляза във вакуума, в мястото, което го няма. Така тук някога е пристигнала Анели с моето дете в утробата си. Затова тя е слязла тук.