Бъдеще [bg]

Онзи глас, който съм чувал по-рано, са го сложили като чаша в чувал и са го разбили с чук; по-рано беше звън, а сега е скърцане и стържене.

- Върна ли се вече?

Бях очаквал мношходова комбинация - и се бях излъгал. Рокамора дори не се беше досетил да скрие Беатрис на друго място. Само той самият липсва - тръгнал си е? - но някак ще го дочакам.

Опитвайки се да успокоя дишането си, се изкачвам по стълбите на втория етаж, приготвил пистолета за стрелба; увисналата във въздуха прах пламва и гасне в лъчите на слънцето въртележка, стъпалата стенат под подметките ми; на стената - снимки на белозъби сърфисти и морски карти.

Единствената врата е заключена. Почуквам.

- Хесус?

- Аз съм, Беатрис, отворете.

И тя се хваща.

Веднага щом ключалката щраква, дърпам ръчката към себе си и Беатрис пада в обятията ми. Иска да се изтръгне - аз я притискам към себе си, прегръщам я по мечешки.

- Шшг... Почакайте... Няма да ви навредя...

Тя тихо вика нещо в гърдите ми, после, изразходвала целия си въздух, се предава, тогава внимателно охлабвам хватката си, настанявам я в плетеното кресло.

Стаята е превърната в лаборатория. Компютърна станция, молекулярен принтер, хладилен контейнер с някакви стъкленици. Тя продължава да работи! Прав съм - Рокамора е отвлякъл Беатрис, за да доведе тя делото си докрай за него!

- Кой сте вие?

Затварям вратата, свалям намордника си и работната шапка с козирка.

-Кой? Това... Олаф! Олаф! Помощ!

- Олаф спи - казвам й аз.

Тя здравата е изнемощяла за тази година. Гърбът й се е превил, лицето й се е спекло. Кожата е изтъняла, изсъхнала - по-рано Беатрис Фукуяма беше цялата от твърдо и сухо месо, сега вътрешностите й са презряла мекота. Тя иска да се държи още, но оста й е изгнила. Обръснатите слепоочия, нейният бунт срещу старостта, са обрасли занемарено. Очите й са предишните - живи, разумни, но ги покриват спаружени клепачи.

- Да не сте посмели да ме пипате! - Тя говори така, сякаш тези устни - уморени, непослушни - са й чужди. - Те сега ще се върнат и тогава на вас...

- Няма да ви направя нищо лошо! Нужна ми е помощта ви... Само вие ще можете...

- Помощ? - Тя присвива очи с подозрение. - С какво мога да ти помогна?

- Аз остарявам. Инжектиран съм. Знам, че вие разработвате средство... Лекарство против акселератора... Против старост. Аз... Аз видях в новините и... Накратко, едва успях да ви намеря.

- Лекарство?

Беатрис ми кима. Очите й се впиват в мен като рибарски кукички, тя пробива с погледа си остарялата ми кожа, двата сантиметра зима в червените ми коси, пронизва зениците ми.

- Помня те.

Стоя неподвижно. Имах надежда, че тези десет години за една, огънят и отровният дим ще ме изтрият от паметта й, че тя ще ме сбърка с някого, както сбърка гласа ми с този на Рокамора.

- Ти си онзи бандит. Онзи бандит с маската, който разгроми лабораторията ми. Същият.

- Аз не съм бандит. Вече не съм Безсмъртен...

- Това го виждам - изрича тя. - Дори аз го виждам.

- Чуйте ме... Много съжалявам, че тогава се получи така. С лабораторията. Че ми се наложи да ви задържа. Че тези хора загинаха...