Бъдеще [bg]

Издърпват ме от него, изгарят ме с шокър, притискат ме към земята.

Би трябвало да се изключа, но не мога; просто ме парализират и аз гледам безмълвно как слагат детето ми при останалите, как Ел вика спецотряд, за да изпрати всичките в интернат, как насочва комуникатора към мен, показва ме на някого, докладва за успеха.

И в тази секунда един от онези, които седят върху краката ми, пада по лице на пода. Жените се хвърлят към децата си, една от тях пада, Ел вдига пред мен малкия пистолет, натиска спусъка.

Откъм края на залата тичат трима. В шлифери; протегнатите им напред ръце подскачат -откати. Един от Аполоновците се хваща за хълбока, друг се премята през глава, скакалците изяждат отлетелите им души, после Ел уцелва и един от хората в шлифери се строполява само на няколко десетки метра от нас. На останалите им свършват патроните, Безсмъртните се хвърлят напред, аз се търкалям по пода, трябва да се изправя, двамата с шлифери са срещу шестима с маски, завърта се вихър.

- Анели! Къде си?! Анели!

Бегло виждам едно познато и непознато лице с плаващи неуловими черти - това същото, в което бях стрелял със засеклия пистолет, това същото, което бяха гледали милиони на барселонския площад.

- Анели!

Рокамора е тук! Намерил ни е. Намерил е Анели.

Той не знае нищо, мисли си, че тя е жива, дошъл е за нея. И сега ще го убият. Ето, някой вече го е възседнал, тикнал е в него шокъра си, души го с лентата на пластмасовите белезници, неговият спътник вече не помръдва.

Събирам цялата си ярост и отчаяние - стига ми колкото да се обърна настрани. И наблюдавам как отец Андре вдига хвърления от мен от мостика атоматичен пистолет. Ц,ели се покрай биещите се, не уцелва, не може да се справи с отката, стреля пак и пак - къде? Не засяга нито един от Безсмъртните, всичко е напразно...