Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Современная русская и зарубежная проза » Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
Балкански грешник (Разказите на един авантюрист) - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:

Това е роман за вездесъщия балкански човек. Изповедта на героя разкрива наниз от авантюри и крушения, от надежди и горчивини. Гонен от буйните си страсти, замесен в измами и престъпления, той се мята из балканските земи, но където и да попадне, се слива напълно с облика на средата, приема идентичността на приютилия го народ. В България името му е Димитър Попов, в Гърция вече е Димитриос Папас, в Турция – Демир Папазоглу, в Сърбия – Димитар Попович, в Румъния – Думитре Попеску. Пет имена смених – казва той, - но сърцето ми е едно и неделимо. Нищо не съм изчегъртал от него, нито от мозъка си. Живота си на парчета не деля. И освен че съм българин, аз до ден днешен съм и грък, и турчин, и сърбин, и румънец едновременно.
1 ... 223 224 225 226 227 228 229 230 231 ... 250
Перейти на страницу:

Да знаеш — развълнувах се ненадейно. Сякаш много важно беше това невръстно девойче да не мисли, че съм толкоз лош. Да угаси ония очи, дето ме гледаха на чардака със страх и омраза. Не биде! Любов можеше да завъртим с нея, ако живеехме в друг живот. Не било писано! Само погледът й остана да осветява с черен пламък цялата тая история…

— Кога ще почваш? — попита Бостанджи.

— Не съм сигурен. Пак ще идвам. Нека ония горе мислят, че борба се боря с теб. Докато привърша туй-онуй… Хайде! — плеснах се по коленете. — Ще вървя сега — да не притеснявам Кайзо повече.

Изправихме се, но аз не тръгнах към вратата, а се усуках край оръжието.

— Да се ненагледаш! — цъкнах възхитено.

Слаба ведрина поизглади мрачното лице на Бостанджи. Той пипна един ятаган, донагласи го на килима.

— Ама се налага — рекох — да поразвалим малко колекцията. Ще ми трябва туй парче!

Посочих с пръст един ханджар, неголям, лезвието му беше към педя дълго. Не бяха пестили ни злато, ни лъскави камъни за дръжката и ножницата му. Самият султан не би се срамувал да го носи. Това оръжие не беше правено, за да се коли врагът с него, а за най-лични потребности. До сърцето се носи то, като най-свидно нещо, и за сърцето на притежателя си е предназначено при крайна нужда, за да не попадне жив той в ръката на неприятеля…

— Парче ли?! — изуми се от простотията ми домакинът. — В никакъв случай! Ако знаеш кой го е носил…

— Не го искам за себе си! — пресякох го. — Трябва!

Два мига Садък Бостанджи размисля и си преглътна въздишката.

— Защо ли не! — рече. — Честта се сдава с оръжието.

— За петалата на умрял кон не жалят! — тръснах му аз селската си мъдрост. — Те къщата ще затрият, че…

Не обясних повече, сам откачих ханджара и го пуснах в дълбокия джоб на сетрето си. И гузно се шмугнах по коридора, сякаш пълзях между трупове — като мародер, който току-що е обрал смъртно сразения воин…

XXIX

Едно-единствено нещо не разкрих пред Садък Бостанджи, а ти и него си разбрал. Трупът, който щеше да го замести, трябваше да е на доктор Октай. Той ми беше нужен сега, за да си пусна плана по вода.

Вечерта се отчетох на Рашид ага. Разправих му, че около писмото Садък здравата се е закучил. Налага се сам да го съчиня, да диктувам, да му взема подписа.

— Съчинявай! — кисело одобри той. — По съчиненията си силен. И гледай да е по-ясничко.

— Не обещавам — подсигурих се. — За всяка дума ще се пазарим, все едно ще тъкмим свещено писание.

Около това горе-долу се въртеше целият ни разговор. Само веднъж му подметнах за доктора. Да не пресоля случайно гозбата.

— Като се развърже възелът, ще се освободят ръцете — неопредело отвърна той.

Добре беше, че и аз помагах да се развърже тоя възел от Кайзовите ръчички. Той се бе лепнал за мен като бодил на овча опашка. По коридора се мотае, кръстосва двора, а като рекох да сляза до чаршията, пори пред мен народа и ми отваря път. Няма как да не се сближиш, както предрече Рашид ага. И аз взех да му подковавам копитата. Видя ли го, забия по един клинец. Изложих му от игла до конец как Асие ханъм е дала златото, колко е било и че накрая е рекла на доктора:

— Половината дай на онова момче, височкото. То внесе носилката, пък и толкоз се стара горкото да помогне на моя човек.

— А той? — скърца Кайзо със зъби.

— Разбира се! — вика. — Аз се грижа за него и винаги го възнаграждавам.

— Лъже! — трещи гигантът и изпуска неща, дето не ги знам. — И друг път ме е премятал! Ама аз него… И Рашид ага излъга. Надупчил му е гръбнака като юрганджия — юрган! Уж да го лекува. А човекът по̀ куца от всякога. За доктори не ще да чуе!

— Прав си! За беля живее такъв човек! — цъкам аз съчувствено и си донабивам клинеца.

Кайзо имаше две-три струни, като ония, най-големите цигулки в операта. От тях кой знае каква мелодия не можеш да извадиш, но аз ги проверявах една по една, да им чуя настройката.

— Добре, де — викам му друг път. — Такъв-онакъв докторът, ама ти закърпил корема.

— Закърпи го, ама таквоз черво ми отряза! — показва Кайзо до лакътя — бая парче са му клъцнали.

— Сигурно така е трябвало.

— Нарочно! — инати се той.

— За какво му е твоето черво? Да не си прави суджук от него?

— Нарочно! — повтаря дангалакът. — Да ме държи гладен!

И тъй като се блещя недоумяващо, той дообяснява:

1 ... 223 224 225 226 227 228 229 230 231 ... 250
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)