Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

XXIX

Едно-единствено нещо не разкрих пред Садък Бостанджи, а ти и него си разбрал. Трупът, който щеше да го замести, трябваше да е на доктор Октай. Той ми беше нужен сега, за да си пусна плана по вода.

Вечерта се отчетох на Рашид ага. Разправих му, че около писмото Садък здравата се е закучил. Налага се сам да го съчиня, да диктувам, да му взема подписа.

— Съчинявай! — кисело одобри той. — По съчиненията си силен. И гледай да е по-ясничко.

— Не обещавам — подсигурих се. — За всяка дума ще се пазарим, все едно ще тъкмим свещено писание.

Около това горе-долу се въртеше целият ни разговор. Само веднъж му подметнах за доктора. Да не пресоля случайно гозбата.

— Като се развърже възелът, ще се освободят ръцете — неопредело отвърна той.

Добре беше, че и аз помагах да се развърже тоя възел от Кайзовите ръчички. Той се бе лепнал за мен като бодил на овча опашка. По коридора се мотае, кръстосва двора, а като рекох да сляза до чаршията, пори пред мен народа и ми отваря път. Няма как да не се сближиш, както предрече Рашид ага. И аз взех да му подковавам копитата. Видя ли го, забия по един клинец. Изложих му от игла до конец как Асие ханъм е дала златото, колко е било и че накрая е рекла на доктора:

— Половината дай на онова момче, височкото. То внесе носилката, пък и толкоз се стара горкото да помогне на моя човек.

— А той? — скърца Кайзо със зъби.

— Разбира се! — вика. — Аз се грижа за него и винаги го възнаграждавам.

— Лъже! — трещи гигантът и изпуска неща, дето не ги знам. — И друг път ме е премятал! Ама аз него… И Рашид ага излъга. Надупчил му е гръбнака като юрганджия — юрган! Уж да го лекува. А човекът по̀ куца от всякога. За доктори не ще да чуе!

— Прав си! За беля живее такъв човек! — цъкам аз съчувствено и си донабивам клинеца.

Кайзо имаше две-три струни, като ония, най-големите цигулки в операта. От тях кой знае каква мелодия не можеш да извадиш, но аз ги проверявах една по една, да им чуя настройката.

— Добре, де — викам му друг път. — Такъв-онакъв докторът, ама ти закърпил корема.

— Закърпи го, ама таквоз черво ми отряза! — показва Кайзо до лакътя — бая парче са му клъцнали.

— Сигурно така е трябвало.

— Нарочно! — инати се той.

— За какво му е твоето черво? Да не си прави суджук от него?

— Нарочно! — повтаря дангалакът. — Да ме държи гладен!

И тъй като се блещя недоумяващо, той дообяснява: