Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Защото не сека борика, а тънко вретено дялкам. Според случая — и удара.

— Туй е най-лошото — наду се той. — Че според случая мислите, според случая говорите. Селянин ли си?

— Не съм селянин! — докачих се. — Баща ми и дядо ми бяха селяни. Какво искаш да кажеш, господине? Че селянинът не знае що е чест?

Садък Бостанджи изсумтя — нещо като потвърждение.

— Грешиш малко! И твоята брадва не бие на едно място. Миналия път ми тълкуваше, че властта развращавала едновременно и простия народ, и големците. Че еднакво скачали те според тоягата на безчестието. Откъде тогава едните ще имат повече чест от другите? Разправял съм ти бил за честта! — дърпаше ме дяволът за езика, както и друг път е ставало. — Нито за миг не съм вярвал аз, че ще седнеш да се самоубиваш заради моите приказки и заради твоята рода̀. За мъртвата чест на отдавнашни мъртъвци! Ако беше тъй, щях да си свиркам, а не да си блъскам главата да спасявам двама ни. Говорех ти, за да видиш как изглеждат работите от птичи поглед. Ама ние не сме волни птички, както понякога си въобразяваш ти в тая мухлясала стаичка. По земята се влачим с пречупени гръбнаци. А отблизо гледката е различна. Животински страх има, унижение има, бягство и измама има. Между тях — и писмо ще има!

Като камъни натоварих тия думи на гърба му и преди да ги е разбишкал, боднах го с остена си:

— Не трябва да е дълго това писмо. Две-три изречения. „Не издържам повече сторената от мен грешка. Сам свършвам с клетия си живот, защото…“ — такова нещо примерно. Няма да ти диктувам. По-вярно ще е сам да го съчиниш. И да го напишеш на спокойствие. Като дойда другия път обаче, готов бъди.

— Притеснявам се — отпаднало пророни Бостанджи. — От трупа, от твоя риск, от бягството. Също и от писмото. Освен това, от моя страна има нещо невъзможно за свършване…

— Какво е то? — взех да губя търпение.

— Ти рече за жена ми… Нефела е. От месец се е залежала… едва диша с лекарствата. Не може тя да ходи на тавана и да намира обесен. Пък после и при теб да идва. Нозете не я държат…

Оживи ми се сърцето. Най-сетне Садък Бостанджи показваше, че ще кандиса на моето предложение.

— Хм! — рекох строго. — Че кой ще я замести?

— Освен Гюлчин. Дъщеря ми.

— Не е ли малка? — усъмних се. — Да не се подплаши — да се изпусне пред някого?

— По-сербез е, отколкото я виждаш.

— Добре — ти решавай. Вземи да я подготвяш. И за мен й кажи… таквоз… Кажи й, че сме приятели… — смотолевих накрая.